Касандра Клеър - Град на изгубени души

До масата стоеше жена. Клеъри би казала, че е на годините на майка й, ако нямаше няколко неща, които пречеха възрастта й да бъде точно определена. Жената носеше безформен черен гащеризон, който скриваше тялото й; виждаха се единствено белите й длани, лицето и шията й. Върху двете й бузи имаше по една плътна черна руна, започваща от окото и стигаща до устните. Клеъри не ги познаваше, но можеше да усети какво означават — сила, умение, майсторство. Жената имаше дълга, гъста, кестенява коса, която се разливаше на вълни по гърба й и й стигаше до кръста, а очите й, когато ги повдигна, имаха особен бледооранжев цвят, като затихващ пламък.

Тя сключи ръце пред себе си и каза с неспокоен, напевен глас:

— Vous devez être Jonathan Morgenstern. Et que votre sœur est-il? Je pensais .....*

* Ти трябва да си Джонатан Моргенстърн. А това сестра ти ли е? Мислех, че… (фр.) — Бел. прев.

— Аз съм Джонатан Моргенстърн — рече Себастиан. — А това е сестра ми, да. Клариса. Моля те, говори английски пред нея. Тя не разбира.

Жената се прокашля.

— Позабравила съм английския. Отдавна не съм го използвала.

— На мен ми се струва достатъчно добър. Клариса, това е сестра Магдалена. От ордена на Железните сестри.

Клеъри бе толкова слисана, че не можа да се въздържи:

— Но аз мислех, че Железните сестри никога не напускат крепостта си…

— Така е — отвърна Себастиан. — Освен ако не са изпаднали в немилост, след като участието им във Въстанието е излязло наяве. Кой според теб въоръжи Кръга? — Той се усмихна невесело на Магдалена. — Железните сестри са създатели, не бойци. Ала Магдалена избягала от Крепостта, преди ролята й във въстанието да бъде разкрита.

— Не бях виждала нефилим от петнайсет години насам, докато брат ти не се свърза с мен — каза Магдалена. Трудно бе да се каже към кого се обръща, докато говореше; особените й очи сякаш блуждаеха, но явно не беше сляпа. — Вярно ли е? Имате ли… материала?

Себастиан бръкна в кесийката, втъкната в колана с оръжията му, и извади къс от нещо, което приличаше на кварц. Постави го на масата и един случаен лъч, влязъл през прозореца на тавана, падна върху него и го огря, сякаш отвътре. Дъхът на Клеъри спря. Това беше парчето адамас от антикварния магазин в Прага.

Магдалена си пое въздух със съскане.

— Чист адамас — каза Себастиан. — Никаква руна не го е докосвала.

Желязната сестра заобиколи масата и положи ръце върху адамаса. Те, белязани с руни също като лицето й, трепереха.

— Абатаз рит — прошепна тя. — От годинине съм докосвала свещения материал.

— Той е на разположение на уменията ти — каза Себастиан. — Когато свършиш, ще ти се отплатя с още от него. Тоест, ако вярващ че можеш да създадеш онова, за което те помолих.

Магдалена изпъна рамене.

— Не съм ли Желязна сестра? Не дадох ли обетите? Нима ръцете ми не оформят небесната материя? Мога да ти дам обещаното, сине на Валънтайн. Не се съмнявай и за миг.

— Радвам се да го чуя. — В гласа на Себастиан имаше едва забележима доволна нотка. — Тогава ще се върна тази вечер. Знаеш как да ме повикаш, ако се наложи.

Магдалена поклати глава. Цялото й внимание бе насочено към прозрачния къс адамас, пръстите й го милваха.

— Да. Можете да си вървите.

Себастиан кимна и направи крачка назад, ала Клеъри се поколеба. Щеше й се да сграбчи жената и да я попита какво е поискал Себастиан от нея, да я попита как е могла да наруши Закона на Съглашението, за да се съюзи с Валънтайн. Сякаш усетила двоумението й, Магдалена вдигна очи и по устните й пробяга тънка усмивка.

— Вие двамата — каза тя и за миг Клеъри си помисли, че ще изрази учудване, задето ги вижда заедно, понеже била чувала, че се ненавиждат; че дъщерята на Джослин била ловец на сенки, докато синът на Валънтайн бил престъпник. Ала тя само поклати глава. — Мои Бши, колко приличате на родителите си.

Когато Клеъри и Себастиан се прибраха в апартамента, дневната беше празна, ала в умивалника имаше съдове, които не бяха там преди.

— Нали каза, че Джейс още спи. — В гласа на Клеъри се промъкна обвинителна нотка. Себастиан сви рамене.

— Така и беше, когато го казах. — В тона му се долавяше лека насмешка, но не и истинска недружелюбност. Бяха се върнали от дома на Магдалена в мълчание, ала то не беше неприятно мълчание. Клеъри бе оставила мислите си да се реят, само от време на време се сепваше, припомнила си, че върви не с кого да е, а със Себастиан. — Почти съм сигурен, че знам къде е.