Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Изкупи вината си — повтори Себастиан.

— Поправи стореното или го изкупи по някакъв начин. — Клеъри сведе поглед към чашата си. Нищо не можеше да поправи или да изкупи нещата, които Себастиан бе извършил.

— Ауе а1цие уа1е — каза той и също сведе поглед към чашата си.

Клеъри разпозна традиционните думи, които ловците на сенки изричаха над своите мъртъвци.

— Защо го каза? Та аз не умирам.

— Знаеш, че това е стихотворение, нали? От Катул. „Рга1ег, ауе аКрде уа1е.” „Здравей и сбогом, братко мой.” Той говори за тленна прах, за погребални ритуали и за скръбта по брат си. От малък знам стихотворението, но тогава не можех да го почувствам — нито мъката, нито загубата му, нито дори защо някой би се питал какво ли е да умреш, без да има кой да тъгува за теб. — Той я погледна пронизващо. — Как мислиш, какво ли би било, ако Валънтайн те бе отгледал заедно с мен? Дали щеше да ме обичаш?

Клеъри изпита благодарност, че бе оставила чашата си на масата, защото в противен случай щеше да я изпусне. Себастиан не я гледаше пристеснено, нито с онази неловкост, която човек би очаквал да съпровожда подобен въпрос, а сякаш Клеъри бе непозната и любопитна форма на живот.

— Ами — започна тя, — ти си ми брат. Бих те обичала. Бих била… принудена.

Себастиан продължаваше да я съзерцава със същия неподвижен, сериозен поглед. Клеъри си помисли, че може би трябва да го попита дали ако бяха отраснали заедно и той би я обичал. Като сестра. Ала имаше чувството, че той няма никаква идея какво означава това.

— Само че той не ме отгледа — каза вместо това. — Всъщност, аз го убих.

Не беше сигурна защо го каза. Може би искаше да провери дали е възможно да го разстрои.

В края на краищата, нали Джейс веднъж бе споменал, че Валънтайн е единственото, на което Себастиан някога бе държал.

Ала той дори не трепна.

— В действителност Ангелът бе този, който го уби. Макар и заради теб. — Пръстите му рисуваха невидими линии върху похабения плот на масата. — Знаеш ли, когато те срещнах за първи път, в Идрис, се надявах… мислех, че ще си като мен. И когато видях, че по нищо не приличаш на мен, те намразих. А после, когато се върнах и Джейс ми каза какво си направила, осъзнах, че съм грешил. Ти си като мен.

— И миналата нощ каза същото. Но аз не съм…

— Ти уби баща ни. — Гласът му беше мек. — И не те е грижа. Не си почувствала и зрънце разкаяние. През първите десет години от живота му Валънтайн пребиваше Джейс като куче и въпреки всичко Джейс все още усеща липсата му. Тъгува за него, макар между тях да няма кръвна връзка. Ала на теб той беше баща, а ти го уби, без да прекараш дори една безсънна нощ заради това.

Клеъри го зяпна с отворена уста. Не беше честно. Изобщо не беше честно. Валънтайн не й беше баща, не и в истинския смисъл на думата, никога не я бе обичал, беше чудовище, което трябваше да умре. Беше го убила, защото нямаше друг избор.

Неканени образи нахлуха в съзнанието й и тя видя как Валънтайн забива острието си в гърдите на Джейс, а след това го държи в ръцете си, докато той умира. Валънтайн бе пролял сълзи над сина, когото бе убил. Ала тя никога не бе заплакала за баща си. Дори не й бе хрумнало да го стори.

— Прав съм, нали? — попита Себастиан. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че не си като мен.

Клеъри се взираше в чашата с вече изстинал шоколад. Имаше чувството, че в главата й вилнее вихрушка, отнасяща незнайно къде мислите и думите й.

— Нали уж Джейс бе този, който прилича на теб? — задавено каза най-сетне. — Смятах, че заради това искаш да сте заедно.

— Нуждая се от Джейс — отвърна Себастиан. — Ала дълбоко в себе си той не е като мен.

Ти си. — Той се изправи; очевидно в един момент трябва да беше платил сметката, но Клеъри не си спомняше. — Да вървим.

Той й протегна ръка. Клеъри се изправи, без да я поеме и механично уви шала около врата си; шоколадът, който бе изпила, бе като киселина, клокочеща в стомаха й. Последва Себастиан на улицата, където той спря, вдигнал поглед към синьото небе над тях.

— Не съм като Валънтайн — каза тя и застана до него. — Майка ни…

— Твоята майка — прекъсна я той, — ме ненавиждаше. Все още ме ненавижда. Опита се да ме убие. Ако искаш да ме убедиш, че приличаш на майка си, добре. Джослин Феърчайлд е безмилостна. Винаги е била такава. Преструвала се е, че обича баща ни месеци, може би дори години наред, за да събере достатъчно информация, с която да го предаде. Тя е подклала Въстанието и е гледала как всички приятели на мъжа й биват избити без пощада. Откраднала е спомените ти. Нима си й простила? А когато избягала от Идрис, вярваш ли наистина, че изобщо е възнамерявала да ме вземе при себе си? Какво облекчение трябва да е изпитвала от мисълта, че съм мъртъв…