Касандра Клеър - Град на изгубени души

Откъм Сена подухваше хладен вятър и Клеъри потрепери. Себастиан свали шала си и й го подаде. Беше черно— бял вълнен меланж, все още топъл от това, че допреди миг бе увит около врата на Себастиан.

— Не ставай глупава. Студено ти е. Сложи си го.

Клеъри го омота около врата си.

— Благодаря — инстинктивно каза тя и потръпна.

Ето. Беше благодарила на Себастиан. Всеки миг очакваше мълния да прореже облаците и да я порази на място. Ала нищо такова не се случи.

Себастиан й хвърли особен поглед.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш се каниш да кихнеш.

— Нищо ми няма.

Шалът миришеше на цитрусов одеколон и на момче. Клеъри не бе сигурна на какво всъщност бе очаквала да мирише. Те отново тръгнаха, но този път Себастиан позабави крачка. Вървеше до нея и поспря, за да й обясни, че парижките квартали имат номера, че те отиват от шестия към петия, наричан Латинския квартал, и че моста, който виждат в далечината, е мостът „Сей Мишел”. Покрай тях минаваха доста млади хора, забеляза Клеъри. Момичета на нейните години или малко по-големи, невероятно стилни в тесните си панталони и зашеметяващо високи токчета, и с дълги коси, развявани от вятъра, долитащ откъм Сена. Немалко от тях позабавяха крачка, за да хвърлят на Себастиан одобрителни погледи, които той като че ли не забелязваше.

Джейс, помисли си Клеъри, нямаше да ги пропусне. Себастиан наистина изглеждаше поразяващо с леденобялата си коса и черните очи. Още първия път, когато го бе видяла, си бе помислила, че е красив, а тогава косата му беше боядисана в цвят, който всъщност не му отиваше. Сега изглеждаше още по-добре. Бледността на косата му придаваше цвят на кожата му, привличаше погледа към руменината на високите му скули и изящната форма на лицето му. Миглите му бяха невероятно дълги, съвсем мъничко по-тъмни от косата му и извити, точно като на Джослин… толкова несправедливо. Защо тя не бе получила извитите мигли?

И защо той нямаше нито една луничка?

— Е — рязко проговори Клеъри, прекъсвайки го по средата на изречението. — Какви сме? Себастиан й хвърли кос поглед.

— Какво означава това?

— Нали каза, че сме последните Моргенстърн. Моргенстърн е немско име. Значи ли това, че сме от немски произход? Каква е историята? Защо не е останал никой, освен нас двамата?

— Ама ти нищо ли не знаеш за семейството на Валънтайн? — Себастиан сякаш не вярваше на ушите си. Беше спрял до стената, която се издигаше покрай Сена. — Майка ти нищо ли не ти е разказвала?

— Тя е и твоя майка. И не, не е. Валънтайн не е сред любимите й теми.

— Имената на ловците на сенки са съчетание от две думи — бавно започна Себастиан. Той се покатери на стената и протегна ръка на Клеъри, която се поколеба само за миг, преди да я улови и да се остави да бъде издърпана до него. Под тях се полюшваха сиво— зеленикавите води на Сена, миниатюрни туристически корабчета минаваха с пухтене покрай тях, без да бързат за никъде. — Феър— чайлд, Лайт— ууд, Уайт— лоу. „Моргенстърн” означава „утринна звезда”. Името е немско, но семейството било швейцарско.

— Било?

— Валънтайн бил единствено дете — обясни Себастиан. — Баща му — нашият дядо — бил убит от долноземци, а прачичо ни загинал в битка, без да остави деца. Това — при тези думи той протегна ръка и докосна косата й — ти е от страната на Феърчайлд. Там има английска кръв. Аз приличам повече на швейцарската страна. На Валънтайн.

— Знаеш ли нещо за бабите и дядовците ни? — попита Клеъри, запленена от разказа му против волята си.

Себастиан отпусна ръка и слезе от стената, след което й подаде десницата си. Клеъри я улови и също скочи от стената, при което се блъсна в гърдите му, корави и топли под ризата. Едно минаващо наблизо момиче й хвърли развеселен, леко завистлив поглед и Клеъри побърза да се отдръпне. Прииска й се да извика след момичето, че Себастиан й е брат и че всъщност го мрази. Но не го стори.

— Не знам нищо за баба ни и дядо ни по майчина линия — отвърна Себастиан. — Как бих могъл? — Крива усмивка изви устните му. — Ела. Искам да ти покажа едно място, което много обичам.

Клеъри се поколеба.

— Нали щеше да ми доказващ че имаш план?

— Всяко нещо с времето си. — Себастиан пое напред и Клеъри го последва. „Открий плана му. А дотогава бъди мила с него.”

— Бащата на Валънтайн страшно приличал на него — каза Себастиан. — И той се уповавал единствено на силата. „Ние сме избрани от Бога бойци.” Ето в какво вярвал. Болката те прави по-силен. Загубата те прави могъщ. Когато умрял…