Касандра Клеър - Град на изгубени души

Себастиан. До ушите й достигна нисък смях и тя изведнъж осъзна, че не лежи просто така, а е облегната на брат си. Себастиан, който бе топъл, дишаше и поддържаше главата й с ръка. Останалата част от тялото й почиваше върху леко влажна дървена пейка.

Клеъри се надигна рязко и Себастиан отново се засмя. Седеше в края на пейка с изящни железни облегалки за ръце; сгънатият шал беше в скута му, където допреди малко бе главата й, а свободната му ръка бе опъната върху гърба на пейката. Беше разкопчал бялата си риза, за да скрие петната демонска кръв. Отдолу носеше обикновена сива тениска, а сребърната гривна проблясваше около китката му. Черните му очи я гледаха развеселено, докато тя се отдръпваше в другия край на пейката.

— Добре, че си толкова дребна. Ако беше по-висока, да те нося на ръце би било изключително неудобно.

Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да говори спокойно:

— Къде сме?

— Загсйп би ЬихетЬоиг§. Люксембургската градина. Много приятен парк. Трябваше да те занеса някъде, където да можеш да легнеш, а насред улицата не ми се стори особено добра идея.

— Да, има си дума за това да оставиш някой да умре на улицата. Непредумишлено убийство с превозно средство.

— Това са пет думи и освен това смятам, че технически погледнато се нарича така единствено, ако ти си прегазил жертвата. — Себастиан потърка длани, сякаш искаше да се стопли. — Така или иначе, защо да те оставям да умреш на улицата, след като положих толкова усилия да ти спася живота?

Клеъри преглътна и сведе поглед към ръката си. Раните й бяха избледнели още повече и ако не знаеше къде да ги търси, сигурно изобщо нямаше да ги забележи.

— Защо го направи?

— Кое?

— Защо ми спаси живота?

— Ти си ми сестра.

Тя отново преглътна. На утринната светлина лицето му имаше малко повече цвят от обикновено. По врата му се виждаха следи от изгаряне, там, където го бе опръскала демонската кръв.

— Никога досега не те е било грижа, че съм ти сестра.

— Нима? — Черните му очи я обходиха с поглед. Клеъри си припомни как Джейс се бе появил в дома й, след като се бе била с Ненаситния демон и умираше от отровата му. Беше я излекувал точно както Себастиан, а след това я бе отнесъл на ръце, също като него. Може би двамата си приличаха повече, отколкото й се искаше да си признае и то още преди да бъдат свързани от магия. — Баща ни е мъртъв — продължи Себастиан. — Нямаме други роднини. Аз и ти — ние сме последните. Последните Моргенстърн. Ти си единствената, в чиито вени тече същата кръв, както и в моите. Някой като мен.

— Знаеше, че вървя след теб — каза Клеъри.

— Разбира се, че знаех.

— И не ме спря.

— Исках да видя какво ще направиш. Признавам, не очаквах да ме последваш и там долу. Посмела си, отколкото предполагах. — Той взе шала от скута си и го уви около врата си.

Паркът започваше да се пълни с хора — туристи с карти на града, родители с деца на ръце, възрастни мъже, приседнали на пейки като тяхната, за да изпушат една лула. — Никога нямаше да спечелиш онази схватка.

— А може би щях.

Той се усмихна — бърза, коса усмивка, която сякаш не успя да потисне.

— Може би.

Клеъри разсеяно подритваше росната трева с ботушите си. Нямаше намерение да благодари на Себастиан. За каквото и да било.

— Защо се съюзяваш с демони? — поиска да узнае тя. — Чух ги да говорят за теб. Знам какво правиш…

— Не, не знаеш — Усмивката си бе отишла, а тонът на превъзходство се бе върнал. — Първо, това не бяха демоните, с които си имах работа. Тези бяха телохранителите им. Ето защо бяха в различна стая, където мен ме нямаше. Демоните дахак не са особено умни, но за сметка на това са зли, корави и вечно нащрек. Та не е като да знаеха какво точно става. Просто повтаряха слухове, подочути от господарите им. Велики демони. Ето с кого имах среща.

— И това би трябвало да ме успокои?

Себастиан се приведе към нея през пейката.

— Не се опитвам да те успокоя. Опитвам се да ти кажа истината.

— Нищо чудно, че имаш вид, сякаш си получил алергична реакция — подхвърли Клеъри, макар че не беше точно така. Себастиан изглеждаше учудващо спокоен, макар че стиснатата му челюст и пулсиращата вена на слепоочието му да издаваха, че може и да се преструва. — Онези в подземието казаха, че си щял да дадеш света на демоните.

— Е, това звучи ли ти като нещо, което бих сторил?

Клеъри просто го изгледа.

— Нали каза, че ще ми дадеш шанс? — каза той. — Не съм онзи, който бях, когато ме срещна в Аликанте. — Погледът му беше ясен. — Освен това, аз не съм единственият човек, когото познаващ който някога е вярвал на Валънтайн. Той беше мой баща. Наш баща. Не е лесно да се усъмниш в нещата, в които си бил възпитан да вярваш.