Касандра Клеър - Град на изгубени души

Неочаквано от лявата й страна зейна врата и гласовете долетяха много по-ясно.

— … не е като баща си — тъкмо казваше един от тях, грапав като шкурка. — Валънтайн не искаше да има нищо общо с нас. А този обещава да ни даде света.

Много бавно Клеъри надникна през ръба на вратата.

Стаята беше гола, с гладки стени и без никакви мебели. В нея имаше група гущероподобни демони със зелено— кафява кожа и с по шест крака като пипала на октопод, които издаваха сух, дращещ звук, когато се движеха. В големите им издути глави имаше черни, многостенни очи.

Клеъри преглътна надигналата се в гърлото й горчилка — напомняха й на Ненаситния, един от първите демони, които бе видяла в живота си. От гротескната комбинация между гущер, насекомо и извънземно й се повдигаше. Долепи се още по-плътно до стената и се заслуша.

— Тоест, ако му вярвате.

Трудно бе да се разбере кой точно говори. Докато се движеха, краката им непрекъснато се свиваха и разпускаха, от което издутите им тела ту се повдигаха нагоре, ту се смъкваха надолу. Гнусните създания като че ли нямаха усти, а само гроздове къси пипалца, които вибрираха, когато говореха.

— Великата майка му имаше доверие. Той е неин син.

Себастиан. Разбира се, че ставаше дума за Себастиан.

— Но освен това е нефилим. Нашите най-големи врагове.

— Те са толкова наши, колкото и негови врагове. Във вените му тече кръвта на Лилит.

— Ала у онзи, когото нарича свой другар, тече кръвта на враговете ни. На ангелите.

Думата бе изплюта с такава омраза, че Клеъри се почувства сякаш са й зашлевили шамар.

— Синът на Лилит ни уверява, че го държи здраво под контрол и той наистина изглежда покорен.

Последва сух, насекомоподобен смях.

— Вие, младите, се тревожите прекалено. Богатствата на този свят са несметни, ала нефилимите твърде дълго го бранят от нас. Ние ще го опустошим и ще оставим след себе си единствено пепел. А момчето на ангелите ще оставим за накрая — то ще бъде последното от своята раса, което ще убием. Ще го изгорим на клада, докато от него останат единствено златни кости.

Гняв се надигна в гърдите на Клеъри и тя рязко си пое дъх… едва доловим звук, ала все пак звук. Най-близкият демон рязко завъртя глава. За миг Клеъри се вцепени, уловена в погледа на черните му огледални очи.

След това се обърна и хукна обратно към входа и стълбището, отвеждащо нагоре в мрака. Зад гърба й се надигна глъчка — съществата се разпигцяха и с отвратителни пълзящи и дращещи звуци се втурнаха подире й. Хвърли поглед през рамо и си даде сметка, че няма да успее. Въпреки взетата преднина, демоните вече я настигаха.

Запъхтяна, тя спря под арката в началото на коридора, завъртя се и като подскочи, се улови за нея. След това се залюля и с все сила стовари ботушите си в първия от демоните. Той политна назад с пронизителен писък. Все така висейки от арката, Клеъри сграбчи една от брадвите под черепа и дръпна.

Здраво закрепена, тя не помръдна.

Клеъри затвори очи, стисна още по-силно и с цялата сила, на която бе способна, дръпна.

Брадвата изпращя оглушително и се откъсна сред дъжд от скални отломки и хоросан. Изгубила равновесие, Клеъри падна и се приземи приклекнала, вдигнала оръжието пред себе си. Беше тежко, но тя почти не забелязваше. Ето го отново, онова, което се бе случило в антикварния магазин. Времето, което сякаш течеше по-бавно, усилването на всички усещания. Чувстваше всеки полъх на въздуха върху кожата си, всяка неравност на пода под краката си. Стегна се, готова за битка, когато първият от демоните изпъпли изпод арката, надигнал глава като тарантула и размахал крака над нея. Под пипалата на лицето му имаше два дълги зъба, от които капеше отрова.

Брадвата в ръката й се стрелна напред като от само себе си и потъна дълбоко в гърдите на създанието. В миг Клеъри си припомни съвета на Джейс да не залага на удар в гърдите, а на обезглавяване. Не всички демони имаха сърца. Ала в този случай късметът бе на нейна страна. Беше засегнала или сърцето, или някой друг жизненоважен орган. Съществото се замята с писъци; около раната забълбука кръв и то изчезна. Клеъри залитна назад, стиснала оръжието си, обляно в демонска кръв, черна и зловонна като катран.

Когато следващото чудовище се спусна към нея, тя се наведе ниско и с един замах на брадвата отсече няколко от краката му. Виейки от болка, то рухна на една страна като строшен стол и следващият демон прегази тялото му, за да се добере до нея. Тя отново замахна и секирата потъна в лицето на демона, оплисквайки я с черна кръв. Клеъри се хвърли назад към стълбището — ако някой успееше да я заобиколи и да я нападне откъм гърба, с нея бе свършено.