Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Всъщност е малко повече от седемнайсет метра, но обича да преувеличава. — Умората определено правеше Магнус сприхав. Косата му стърчеше право нагоре, а по опакото на ръцете му имаше размазан брокат, там, където си беше търкал очите. — Той е ангел, Изабел. Нищо ли не си учила?

Изабел изцъка раздразнено.

— Валънтайн призова ангел в мазето си. Не виждам за какво ни е толкова място…

— Защото Валънтайн е МНОГО ПО-СТРАХОТЕН ОТ МЕН — сопна се Магнус и захвърли химикалката си. — Виж…

— Недей да крещиш на сестра ми. — Еласът на Алек беше тих, ала зад думите се таеше сила. Магнус го изгледа учудено, а той продължи: — Изабел, размерът на ангелите, когато се появяват на земята, зависи от могъществото им. Ангелът, когото Валънтайн призова, имаше по-нисък ранг от Разиел. А ако решиш да призовеш някой, който стои по-високо и от него, като Михаил или Еабриел…

— Не бих могъл да направя магия, която да ги задържи дори за миг — довърши Магнус унило. — Избрахме Разиел, отчасти защото се надяваме, че като създател на ловците на сенки, ще прояви особена съпричастност… или изобщо някаква съпричастност към положението ви. Но освен това има горе— долу подходящ ранг. Един по-малко могъщ ангел може и да не успее да ни помогне, ала някой с повече сила… е, ако нещо се обърка…

— Аз може да не съм единственият, който ще умре — каза Саймън.

Магнус изглеждаше наранен и Алек сведе очи към листата, разпилени по масата. Изабел сложи ръка върху тази на Саймън:

— Не мога да повярвам, че си седим тук и говорим за призоваване на ангели. През целия си живот се кълнем в името на Ангела. Знаем, че силата ни идва от ангели. Ала мисълта да видя един от тях… просто не мога да си го представя. Когато се опитам, самата идея ми се струва невъобразима.

Около масата се възцари тишина. В очите на Магнус бе легнала тъма, която накара Саймън да се зачуди дали пък той не бе виждал ангел. Може би трябваше да попита, но в този миг телефонът му избръмча и го избави от необходимостта да реши.

— Само за секунда — измърмори и се изправи. Отвори телефона и се облегна на една от колоните. Беше съобщение (всъщност няколко) от Мая.

ДОБРИ НОВИНИ! ЛЮК Е В СЪЗНАНИЕ И ЕОВОРИ. ИЗЕЛЕЖДА, ЧЕ ЩЕ СЕ ОПРАВИ.

Вълна на облекчение се разля по тялото на Саймън. Най-сетне добри новини. Затвори телефона и посегна към пръстена на ръката си.

Клеъри?

Нищо.

Опита се да преглътне тревогата си. Навярно спеше. Вдигна очи и видя, че тримата около масата се взират в него.

— Кой беше? — попита Изабел.

— Мая. Съобщи, че Люк е в съзнание и дори говори. Че ще се оправи. — Последва бъбрене на облекчени гласове, ала Саймън все още гледаше пръстена си. — Тя ми даде идея.

При тези думи Изабел, която междувременно бе станала и идваше към него, се закова на място, а по лицето й се изписа притеснение. Е, не можеше да я вини, помисли си Саймън — напоследък идеите му си бяха чисто и просто самоубийствени.

— Каква идея? — поиска да узнае тя.

— Какво ни трябва, за да призовем Разиел? Колко място? — попита Саймън.

Магнус спря да чете книгата, която държеше.

— Поне една миля във всички посоки. Хубаво ще е, ако има вода. Като езерото Лин…

— Фермата на Люк — заяви Саймън. — На около час— два на север оттук. Сега би трябвало да е затворена, но аз знам как да вляза. Там има и езеро. Не е толкова голямо, колкото Лин, но…

Магнус затвори книгата.

— Идеята не е лоша, Шеймъс.

— Няколко часа? — Изабел погледна часовника. — Бихме могли да стигнем до…

— О, не — прекъсна я Магнус и побутна книгата настрани. — Макар неизчерпаемият ти ентусиазъм да е впечатляващ, Изабел, в момента съм твърде изтощен, за да направя призоваващата магия както трябва. А вярвам всички ще се съгласите, че това не е нещо, с което човек би искал да рискува.

— Кога тогава? — попита Алек.

— Нуждаем се от поне няколко часа сън. Предлагам да тръгнем в ранния следобед. Шерлок

— съжалявам, Саймън — обади се и виж дали ще можеш да вземеш назаем пикапа на Джордан. А сега… — Той отмести листовете пред себе си настрани — отивам да поспя. Изабел, Саймън, може пак да използвате стаята за гости, ако искате.

— Различни стаи са за предпочитане — измърмори Алек.

Изабел се обърна към Саймън, а в тъмните й очи се четеше въпрос; той обаче вече посягаше към телефона в джоба си.

— Добре — каза. — До обяд ще се върна, но сега трябва да свърша нещо важно.

На дневна светлина Париж се оказа град на тесни криволичещи улички, които извеждаха до широки булеварди, на топли, златни сгради с керемидени покриви и проблясваща река, която го прорязваше като белег от дуел. Себастиан, въпреки твърдението си, че ще докаже на Клеъри, че има план, не каза почти нищо, докато двамата се изкачваха по улица, от двете страни, на която се издигаха художествени галерии и магазини, в които се продаваха прашни, стари книги, на път към кея „Гран Огюстен” на реката.