Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ще дойда с теб. И аз не спах добре. — Той кимна на Себастиан. — Ще се видим на вечеря.

Себастиан не отговори. Клеъри и Джейс почти бяха стигнали до стълбището, когато той я повика:

— Клеъри…

Тя се обърна, издърпвайки дланта си от тази на Джейс.

— Какво?

— Шалът ми. — Той протегна ръка.

— О, добре!

Клеъри направи няколко крачки към него, подръпвайки с нервни пръсти парчето плат, вързано около врата й. След като я погледа в продължение на една— две секунди, Себастиан издаде нетърпелив звук и бързо прекоси стаята с дългите си крака. Клеъри се скова, когато той сложи ръка на шията й, развърза възела само с няколко движения и свали шала от врата й. За миг й се стори, че той се забави мъничко, преди да го развие докрай, с пръсти, докосващи гърлото й…

Припомни си как я бе целунал на хълма до изпепелените останки от имението на Феърчайлд, спомни си и обзелото я усещане, че пропада в мрачно, изоставено място, изгубена и ужасена. Трескаво отстъпи назад и докато се обръщаше, шалът се изхлузи от врата й.

— Благодаря, че ми го зае — промърмори тя и се втурна след Джейс по стълбите. Не се обърна, но ако го бе сторила, щеше да види как брат й се взира след нея с шала в ръце и насмешливо изражение върху лицето.

Докато стоеше сред мъртвите листа и гледаше нагоре по пътеката, Саймън за пореден път усети човешкия порив да си поеме дълбоко дъх. Беше в Сентрал Парк, близо до Шекспировата градина. Дърветата бяха изгубили и последните остатъци от есенния си блясък, зелените, червени и златни багри бяха отстъпили място на кафяво и черно. Повечето клони вече бяха оголели.

Той отново докосна пръстена.

Клеъри?

И този път не последва отговор. Мускулите му бяха напрегнати като обтегнати жици. Твърде много време беше минало, откакто за последен път бе разговарял с нея с помощта на пръстена. Отново и отново си повтаряше, че сигурно е заспала, но нищо не бе в състояние да разплете възела от напрежение, на който се бяха вързали вътрешностите му. Пръстенът бе единственият начин да общува с нея, а ето че сега той му се струваше просто парче безжизнен метал.

Саймън отпусна ръце покрай тялото си и пое по пътеката, покрай статуите и пейките, надписани със стихове от пиесите на Шекспир. Пътеката свърна рязко надясно и ето че тя изникна пред него. Седеше на една пейка, обърнала глава на другата страна, а тъмната й коса, сплетена на дълга плитка, се спускаше по гърба й. Беше съвсем неподвижна и чакаше. Чакаше него.

Саймън изпъна рамене и се запъти към нея, макар да му се струваше, че краката му са от олово.

Тя го чу и се обърна; и без това бледото й лице пребеля още повече, когато той се настани до нея.

— Саймън — задъхано каза тя. — Не бях сигурна дали ще дойдеш.

— Здравей, Ребека.

Протегна му ръка и той я пое; мислено благодари, задето бе имал предвидливостта да си сложи ръкавица, така че ако я докосне, тя да не усети колко студена е кожата му. Не беше минало чак толкова време, откакто я бе видял за последен път (може би около четири месеца), ала ето че тя вече му се струваше като снимка на някого, когото бе познавал много отдавна, въпреки че всичко у нея му беше познато — тъмната коса, кафявите очи, които имаха същия цвят и форма като неговите, луничките по носа й. Носеше дънки, яркожълто яке и зелен шал с големи жълти памучни цветя. Клеъри наричаше начина й на обличане „хипи шик”; поне половината от дрехите й идваха от магазини за втора употреба, а другата половина си шиеше сама.

Докато Саймън стискаше ръката й, сълзи изпълниха тъмните очи на сестра му.

— Сай — каза Беки и го прегърна; той я остави да го направи, като я потупваше неловко по ръцете и гърба. Най-сетне тя се отдръпна и като избърса очите си, се намръщи.

— Господи, лицето ти е толкова студено. Трябва да си сложиш шал. — Тя го погледна обвинително. — Както и да е, къде беше?

— Нали ти казах. Живея при един приятел.

Тя се изсмя рязко.

— Я стига, Саймън! Да не мислиш, че това е достатъчно? Какво, по дяволите, става?

— Бекс…

— Обадих се вкъщи за Деня на благодарността — каза тя, зареяла поглед към дърветата пред тях. — Нали се сещащ да питам кой влак да взема, такива работи. И знаеш ли какво ми каза мама? Да не си идвам и че нямало да има никакъв Ден на благодарността. Затова се обадих на теб. Ти обаче не вдигна. Позвъних на мама, за да питам къде си и тя ми затвори. Просто… ми затвори. Така че се прибрах у дома. И тогава видях цялото това религиозно безумие по вратата. Разкрещях се на мама и тя ми заяви, че си мъртъв. Мъртъв. Родният ми брат. Каза, че си умрял и че едно чудовище е заело мястото ти.