Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Саймън. — Ребека сграбчи ръката му и го придърпа към себе си, като риба на въдица. Той почти падна върху нея и тя го прегърна с все сила. За последен път го бе прегърнала така на погребението на баща им, когато той се бе разплакал по онзи начин, който изглежда сякаш сълзите никога няма да спрат. — Аз не искам никога вече да не те видя.

— О — успя да каже Саймън и седна на земята, толкова слисан, че мозъкът му отказваше да работи. Ребека отново обви ръце около него и той се притисна в нея с всичка сила, въпреки че тя беше по-дребна от него. Беше го държала така, когато бяха деца, и досега знаеше как да го направи. — Помислих си, че ще искаш.

— Защо?

— Защото съм вампир. — Странно бе да го чуе изречено на глас по този начин.

— Значи те съществуват?

— Както и върколаци. И други, още по-невероятни неща. То просто… се случи. Искам да кажа, че бях нападнат. Не съм го искал, но това няма значение. Вече е станало.

— Ти… — Ребека се поколеба и Саймън усети, че това е големият въпрос, онзи, който наистина имаше значение. — Хапеш ли хора?

Той си спомни Изабел, ала побърза да прогони образа от съзнанието си. „Освен това ухапах едно тринайсетгодишно момиче. Както и едно момче. Не е толкова странно; колкото звучи.” Не. Имаше неща, които не влизаха в работата на сестра му.

— Пия кръв от бутилки. Животинска кръв. Не наранявам хора.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. — Добре.

— Наистина ли е добре?

— Да. Обичам те. — Сестра му го погали неловко по гърба. Саймън усети нещо влажно върху ръката си и погледна надолу. Тя плачеше. Една сълза бе капнала върху пръстите му. Последва я още една и той затвори ръка около нея. Трепереше, ала не защото му беше студено; въпреки това Беки свали шала си и го уви около двамата.

— Ще се справим с това — каза тя. — Ти си малкият ми брат, глупчо такъв. Обичам те, каквото и да става.

Двамата дълго седяха така, рамо до рамо, загледани в сенките между дърветата.

В стаята на Джейс беше светло — лъчите на обедното слънце струяха през отворения прозорец. В мига, в който Клеъри прекрачи прага и токчетата на ботушите й изтракаха по дървения под, Джейс затвори вратата и я заключи. Разнесе се дрънчене, когато пусна ножовете си върху нощното шкафче. Клеъри понечи да се обърне и да го попита дали е добре, когато той я улови през кръста и я притегли себе си.

Ботушите й я правеха по-висока, ала въпреки това Джейс трябваше да се наведе, за да я целуне. Ръцете му, все още около кръста й, я повдигнаха, притискайки я към гърдите му… миг по-късно устните му откриха нейните и прогониха всякакви мисли за височина и неудобство. Той имаше вкус на сол и огън. Клеъри се опита да пропъди всичко друго и да се остави на сетивата си… познатото ухание на кожата и потта му, хладината на влажната му коса върху бузата й, очертанията на раменете и гърба му под ръцете й, начина, по който телата им си пасваха.

Джейс свали пуловера й и през тънката си тениска Клеъри усети топлината, която се излъчваше от него. Устните й разтвориха неговите и тя едва не се разпадна, когато ръката му се плъзна към най-горното копче на дънките й.

Трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да улови китката му и да я задържи на място.

— Джейс. Недей.

Той се отдръпна — достатъчно, за да може тя да види лицето му. Очите му имаха стъклен, нефокусиран поглед. Сърцето му биеше лудешки до нейното.

— Защо?

Клеъри стисна клепачи.

— Миналата нощ… ако не бяхме…, ако аз не бях припаднала… не знам какво щеше да се случи, а бяхме насред стая, пълна с хора. Наистина ли мислиш, че искам първият ми път с теб — или който и да било път с теб — да бъде пред тълпа непознати?

— Вината не беше наша — каза той и нежно прокара пръсти през косата й. Белезите по дланта му лекичко одраскаха бузата й. — Нали ти казах, онова сребърно вещество беше елфически опиат. Бяхме под негово въздействие. Но сега и двамата сме напълно трезви…

— А Себастиан е на горния етаж, освен това съм изтощена и… — “И това е ужасна, ужасна идея, за която и двамата ще съжаляваме.“ — И не съм в настроение — излъга тя.

— Не си в настроение? — Гласът му беше пропит от неверие.

— Съжалявам, ако никой не ти го е казвал досега, Джейс, но е така — не съм в настроение.

— Тя настойчиво впери поглед в ръката му, която все още почиваше върху колана на дънките й. — И то само се засилва.

Той повдигна вежди, но я пусна, без да каже нищо.

— Джейс…

— Отивам да си взема студен душ — каза и се отдръпна от нея. Лицето му беше безизразно, непроницаемо.