Касандра Клеър - Град на изгубени души

Мая сякаш се смали, като балон, на който внезапно бяха изпуснали въздуха.

— Господи! Не ми казвай, че трябваше да го запазя в тайна.

— Не… просто се чудех…

— Е, ако из Манхатън наистина вилнее излязъл от контрол вампир, глутницата трябва да знае. Това е тяхната територия. Освен това исках да се посъветвам с него дали да кажем на Саймън или не.

— Ами моят съвет? — Преструваше се на засегнат, ала всъщност една мъничка част от него наистина бе жегната. Вече го бяха обсъждали — дали Джордан трябва да каже на своя повереник, че Морийн е на свобода и убива, или това само още повече би увеличило товара, легнал на плещите му. Джордан смяташе, че е по-добре да не му казват (в крайна сметка, какво можеше да стори?), но Мая не беше толкова сигурна.

Тя се покатери върху плота и се обърна към него. Седнала така, тя беше по-висока и искрящите й кафяви очи го гледаха отгоре.

— Исках съвет от възрастен.

Джордан сложи ръце върху краката й, които тя полюшваше разсеяно, и прокара пръсти по ръба на дънките й.

— Аз съм на осемнайсет… не съм ли достатъчно голям за теб?

Мая положи длани на раменете му и ги стисна лекичко, сякаш за да изпита мускулите му.

— Е, определено не си малък…

Джордан я смъкна от плота, улавяйки я около кръста, и я целуна. Огън лумна във вените му, когато тя отвърна на целувката му, а тялото й се притисна в неговото. Зарови пръсти в косата й, събаряйки плетената шапчица и освобождавайки къдриците й. Целуна я по шията, а тя издърпа тениската му през главата, прокарвайки длани по раменете, по гърба, по ръцете му, като в същото време мъркаше като котка. Джордан се почувства като балон, напълнен с хелий — опиянен от целувките й и неимоверно лек от облекчение. Значи все пак не се бе отказала от него.

— Джорди, почакай.

Почти никога не го наричаше така, освен ако не беше нещо сериозно. Сърцето му, което бездруго биеше лудешки, едва не изхвръкна от гърдите му.

— Какво не е наред?

— Просто… всеки път, когато се видим, се озоваваме в леглото… и знам, че аз го започнах, не те обвинявам или нещо такова… просто си мислех, че може би трябва да… поговорим.

Джордан се взря в нея, в големите й тъмни очи, във вената, която туптеше забързано на шията й, в пламналото й лице. Макар и с усилие, гласът му беше равен:

— Добре. За какво искаш да говорим?

Тя го изгледа продължително, а след това поклати глава.

— За нищо. — Сключи ръце на тила му и като го придърпа към себе си, го целуна страстно, притискайки се в него. — За абсолютно нищо.

Клеъри не знаеше колко време бе минало, преди Джейс да излезе от банята, бършейки мократа си коса. Вдигна поглед от ръба на леглото, където все още седеше, и го видя да нахлузва синя памучна тениска върху гладката си златиста кожа, нашарена с бледи белези.

Извърна очи, когато той прекоси стаята и се настани до нея, ухаещ силно на сапун.

— Съжалявам — каза той.

Изненадана, Клеъри отново го погледна. Беше се питала дали изобщо е в състояние да се разкайва в това си състояние. Изражението му беше сериозно, малко особено, но не и неискрено.

— Леле — каза тя. — Този студен душ трябва да е бил нещо страшно.

Едното ъгълче на устните му подскочи, но само след миг лицето му отново си възвърна сериозното изражение. Той сложи ръка под брадичката й.

— Не трябваше да те притискам. Просто… едва преди десетина седмици би било немислимо дори да те прегърна.

— Знам.

Той улови лицето й в шепите си и го повдигна лекичко; дългите му пръсти бяха хладни върху бузите й. Докато я гледаше така, всичко у него й бе толкова познато: бледозлатистите ириси на очите му, белегът на бузата му, пълната долна устна, лекичко нащърбеният зъб, благодарение на който външният му вид не бе толкова съвършен, че да е дразнещо… и все пак усещането бе като да се завърне в къщата, в която бе отраснала — макар отвън всичко да си бе съвсем същото, тя знаеше, че вътре живее друго семейство.

— Дори тогава не ме беше грижа — каза той. — Въпреки това те желаех. Винаги съм те желаел. Нищо нямаше значение за мен, освен ти. Винаги е било така.

Клеъри преглътна. В стомаха й сякаш запърхаха пеперуди, както винаги, когато бе близо до Джейс, ала този път усещането бе примесено с истинска неловкост.

— Но, Джейс, това не е вярно. Грижа те е за семейството ти. И… винаги съм мислела, че се гордееш с това, че си нефилим. Един от ангелите.

— Да се гордея? — повтори той. — Да бъдеш наполовина ангел и наполовина човек, означава нито за миг да не забравяш собственото си несъвършенство. Не си ангел. Не си възлюбен от Небето. Разиел не го е грижа за нас. Не можем дори да отправяме молитвите си към него. Не се молим никому. Не се молим за нищо. Помниш ли, когато ти казах, че може би имам демонска кръв, защото това би обяснило чувствата ми към теб? Донякъде беше облекчение да си го мисля. Никога не съм бил ангел, ни най-малко. Е — добави той, — освен може би от низвергнатия вид.