Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Алек — започна Изабел, но преди да успее да каже каквото и да било, пред тях изникна знакът за отбивка от пътя: дървена табела във форма на стрела, върху която с черни букви пишеше ФЕРМА „ТРИ СТРЕЛИ“. Саймън сякаш отново видя Люк, коленичил на пода в къщата, да изписва грижливо буквите с черна боя, докато Клеъри добавяше украса от цветя, сега избледняла от времето и почти невидима.

— Завий наляво — каза той, размахвайки ръка така, че едва не удари Алек. — Магнус, пристигнахме.

Бяха необходими няколко глави от Дикенс, преди изтощението най-сетне да надвие Клеъри и тя да заспи, облегната на рамото на Джейс. В просъница усети как той я отнесе на долния етаж и я сложи в спалнята, където се бе събудила първия ден. Беше дръпнал пердетата, а после бе излязъл, затваряйки вратата след себе си и потопявайки стаята в мрак. Клеъри бе потънала в сън, докато отвън в коридора, той викаше тихичко Себастиан.

Отново сънува замръзналото езеро и Саймън, който я зовеше, както и град като Аликанте, само че в него демоничните кули бяха направени от човешки кости, а в каналите течеше кръв. Събуди се оплетена в чаршафите, косата й стърчеше във всички посоки, а светлината зад прозорците се бе превърнала в привечерен сумрак. За миг помисли, че гласовете, които долитаха откъм коридора, са част от съня й, ала когато те се усилиха, надигна глава и се заслуша, все още замаяна и наполовина уловена в мрежите на съня.

— Здравей, малки братко. — Беше гласът на Себастиан проникнал под вратата й откъм дневната. — Готово ли е?

Последва дълго мълчание, нарушено най-сетне от Джейс който звучеше странно сухо и безизразно.

— Готово е.

Себастиан рязко си пое дъх.

— И тя… направи ли каквото поискахме? Изработи ли Бокала?

— Да.

— Покажи ми го.

Шумолене. Тишина. А после Джейс каза:

— Виж, вземи го, ако искаш.

— Не. — Гласът на Себастиан прозвуча необикновено замислено. — Задръж го засега. В крайна сметка ти го донесе, нали така?

— Но планът бе твой. — Нещо в тона на Джейс накара Клеъри да се наведе напред и да долепи ухо до стената, внезапно жадна да чуе още. — Направих го точно както искаше. А сега, ако нямаш нищо против…

— Имам. — Ново шумолене. Клеъри си представи как Себастиан се изправя и поглежда Джейс от височината на двата сантиметра, които ги разделяха. — Нещо не е наред. Усещам го. Както знаещ мога да доловя какво изпитваш.

— Уморен съм. А и имаше доста кръв. Виж, искам просто да се изкъпя и да поспя. И… —

Гласът на Джейс заглъхна.

— И да видиш сестра ми.

— Да, бих искал да я видя.

— Тя спи. От доста отдавна.

— Трябва ли да те моля за разрешение? — В гласа на Джейс се прокраднаха остри като бръснач нотки, които напомниха на Клеъри начина, по който някога бе говорил на Валънтайн. Начин, по който от много отдавна не го бе чувала да се обръща към Себастиан.

— Не. — Себастиан й се стори изненадан, сякаш не го бе очаквал. — Ако искаш да нахлуеш в стаята и да съзерцаваш замечтано спящия й лик, давай. Никога няма да разбера защо…

— Не — прекъсна го Джейс. — Ти никога няма да разбереш.

Възцари се мълчание. Клеъри толкова ясно си представи как Себастиан се взира след Джейс с озадачено изражение, че й отне няколко секунди, докато осъзнае, че Джейс всеки момент ще влезе в стаята й. Едва успя да се хвърли в леглото и да затвори очи, преди вратата да се отвори, пропускайки лъч жълтеникавобяла светлина, която я заслепи за миг. Тя издаде звук, сякаш току— що се събужда (като се надяваше да е прозвучал достатъчно реалистично), и се преобърна, закривайки лицето си с ръка.

— Какво…

Вратата се затвори и стаята отново потъна в тъмнина. Клеъри виждаше само очертанията на тялото на Джейс, който бавно се приближаваше до леглото. Неволно си припомни една друга нощ когато бе влязъл в стаята й, докато тя спеше. Той бе застанал до леглото й откъм главата, все още облечен в белите си траурни дрехи, а в погледа му, сведен към нея, нямаше и помен от сарказъм или сдържаност. „Цяла нощ скитах наоколо… не можех да заспя… и реших да дойда тук. При теб.“

Сега бе само един силует — силует с ярка коса, която грееше на бледата светлина, процеждаща се изпод вратата.

— Клеъри — прошепна той. Разнесе се меко тупване и Клеъри разбра, че е коленичил до леглото. Тя не помръдна, но цялото й тяло се напрегна. Гласът му бе все така тих: — Клеъри, аз съм. Аз съм.

Клепачите й се повдигнаха и погледите им се срещнаха. Тя се взираше в Джейс с широко отворени очи. Коленичил до леглото й, така че лицата им бяха на едно ниво, той носеше дълго тъмно вълнено палто, закопчано чак до врата, където като изрисувана огърлица се виждаха черни знаци — безшумност, ловкост, точност. Очите му бяха наситено златни и широко отворени и сякаш надникнала през тях, Клеъри видя Джейс… своя Джейс. Онзи, който я бе взел на ръце, когато тя издъхваше от отровата на Ненаситния демон; онзи, който я бе гледал как държи Саймън в прегръдките си, докато слънцето изгрява над Ийст Ривър; онзи, който й бе разказал за малкото момче и сокола, който баща му убил. Онзи, когото обичаше.