Касандра Клеър - Град на изгубени души

Сърцето й сякаш спря. Не бе в състояние дори да ахне.

Очите му бяха настоятелни и преливащи от болка.

— Моля те — прошепна той. — Повярвай ми.

И тя му повярва. Двамата имаха една и съща кръв, обичаха по един и същи начин; това бе нейният Джейс, така както ръцете й бяха нейните ръце, а сърцето й — нейното сърце.

— Но… как?

— Клеъри, тппттпт…

Опита да се изправи в леглото, но той я улови за раменете и я задържа върху възглавниците.

— Сега не можем да говорим. Трябва да вървя.

Клеъри го сграбчи за ръкава и усети как той потръпна.

— Не ме оставяй.

Джейс сведе глава за миг, а когато отново я вдигна, очите му бяха сухи, но изражението им я накара да притихне.

— Изчакай малко след като си тръгна. След това се измъкни и се качи в стаята ми.

Себастиан не бива да знае, че сме заедно. Не и тази вечер. — Той се изправи на крака, погледът му беше умоляващ — Не позволявай да те чуе.

Клеъри се надигна.

— Стилито. Остави ми стилито си.

В очите му припламна съмнение, но Клеъри задържа погледа му и протегна ръка. След миг той бръкна в джоба си и извади проблясващия с мътна светлина инструмент. Докато го слагаше в дланта й, пръстите им се докоснаха и Клеъри потрепери — и най-мимолетният допир на този Джейс й действаше почти толкова силно, колкото всичкото целуване и страстно прегръщане в клуба предишната нощ. Знаеше, че той изпитва същото, защото рязко издърпа ръката си и тръгна заднишком към вратата, като дишаше накъсано и учестено. Натисна бравата, все така с лице към Клеъри, и излезе от стаята, без да откъсва очи от нейните до последния момент, когато вратата се затвори между тях с решително изщракване.

Клеъри остана да седи в мрака, напълно поразена. Струваше й се, че кръвта се бе сгъстила във вените й и сърцето й трябваше да работи двойно по-мощно, за да се справи. „Джейс. Моят Джейс.”

Стисна стилито в шепата си. Нещо в хладната му твърдост й помогна да се съсредоточи и изостри ума й. Погледна надолу. Носеше потниче и къси панталони; ръцете й бяха настръхнали, но не от студ. Допря върха на стилито до вътрешната страна на ръката си и бавно го плъзна надолу, оформяйки линиите на руната за безшумност върху бледата си кожа, под която прозираха сини вени.

Когато свърши, открехна вратата едва— едва. Себастиан си бе отишъл, най-вероятно за да спи. Откъм телевизора долиташе тиха музика — нещо класическо, от онзи тип музика за пиано, която Джейс обичаше, и Клеъри се запита дали Себастиан харесваше музика или изобщо някакво изкуство. Това й се струваше толкова човешка черта.

Въпреки тревогата за това къде е Себастиан, тя тръгна по коридора към кухнята, прекоси дневната, изтича безшумно по стъклените стълби и се втурна към стаята на Джейс. Отвори вратата и се шмугна вътре, а вратата хлопна зад гърба й.

През широко отворените прозорци се виждаха покриви и сърпът на луната — съвършена парижка нощ. Магическата светлина на Джейс почиваше върху нощното шкафче и приглушената му енергия хвърляше допълнителна светлина в стаята. Достатъчно, за да може Клеъри да види Джейс, който стоеше между два дълги прозореца. Беше свалил черното палто и сега то лежеше на купчинка на пода. Клеъри начаса разбра защо не го бе махнал, когато бе влязъл в къщата и защо го бе закопчал чак до гърлото си. Защото отдолу носеше само дънки и сива риза, които бяха лепкави и подгизнали от кръв. Част от ризата му бе раздрана на ивици, сякаш някой я бе срязал с изключително остър нож. Левият ръкав беше навит и над лакътя му имаше бяла превръзка (явно току— що си я бе направил), чиито краища бързо почервеняваха. Беше си събул ботушите и сега стоеше бос на пода, който бе опръскан с капки кръв, като алени сълзи. Клеъри остави стилито на нощното шкафче и то изтрака.

— Джейс — меко каза тя.

Изведнъж й се стори истинска лудост, че между тях има толкова разстояние, че стои така далеч от него и че не се докосват. Тръгна към него, но той вдигна ръка, за да я спре.

— Недей — каза дрезгаво. След това разкопча окървавената си риза и я остави да се свлече на земята.

Клеъри зяпна. Руната на Лилит все още бе там, над сърцето му, ала вместо да има обичайния си проблясващ червено— сребрист цвят, тя бе обгорена, сякаш някой бе прокарал нагорещен ръжен по нея. Клеъри неволно сложи ръка на собствените си гърди; под разперените й пръсти сърцето й биеше яростно.

— О!

— Точно така — о! — глухо каза Джейс. — Няма да трае дълго, Клеъри. Да бъда себе си, имам предвид. Само докато не заздравее.