Касандра Клеър - Град на изгубени души

Втурна се покрай него и изтича в банята, заключвайки вратата зад себе си. Запали осветлението и се взря в огледалото. Очите й бяха широко отворени, косата й — разчорлена, а устните — леко подути от целувките на Джейс. Изчерви се и като навлече потничето, напръска лицето си със студена вода и върза косата си. След като се убеди, че вече не прилича на озлочестена девица от корицата на някой любовен роман, посегна към една от кърпите за ръце (нищо романтично в това), намокри я и я насапуниса.

Когато се върна в стаята, Джейс седеше на ръба на леглото, по дънки и чиста риза, която не бе закопчал. Лунните лъчи огряваха разрошената му коса. Приличаше на статуя на ангел… само дето ангелите обикновено не бяха опръскани с кръв.

Клеъри се приближи до него.

— Добре. Сваляй ризата.

Веждите му подскочиха.

— Няма да ти се нахвърля — нетърпеливо каза тя. — Мога да устоя на гледката на голите ти гърди, без да ми прималее.

— Сигурна ли си? — попита той, но покорно свали дрехата от гърба си. — Защото от гледката на голите ми гърди немалко жени са пострадали в блъсканицата да се докопат до мен.

— Да, да… не е като в стаята да има някой друг, освен мен. Пък и искам само да изчистя кръвта, с която си изпоцапан.

Джейс послушно се облегна назад. Кръвта бе попила в ризата, която носеше, и бе потекла по гърдите и коравия му корем, но когато плъзна внимателно пръсти по него, Клеъри усети, че повечето рани са повърхностни и благодарение на иратцето, което си бе нарисувал по-рано, вече бяха започнали да избледняват.

Джейс обърна лице към нея и затвори очи, докато тя прокарваше влажната кърпа по кожата му, при което белият памук бързо порозовя. Клеъри избърса засъхналите вадички по врата му, изцеди кърпата, потопи я в чашата с вода на нощното шкафче и се зае с гърдите му. Отметнал глава назад, Джейс я съзерцаваше, докато парчето плат се плъзгаше по мускулите на раменете му, по плавната линия на ръцете му, по коравите му гърди, нашарени с бели линии и черното на постоянните знаци.

— Клеъри.

— Да?

Шеговитите нотки си бяха отишли от гласа му.

— Няма да си спомням нищо от това. Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил себе си. Няма да помня, че съм бил с теб, нито какво сме си говорили. Така че… кажи ми… те добре ли са? Семейството ми. Знаят ли…

— Какво се е случило с теб? Донякъде. И не, не са добре. — Джейс затвори очи. — Бих могла да те излъжа — продължи Клеъри. — Но ти имаш право да знаеш. Те толкова те обичат и искат да се върнеш.

— Не и такъв.

Тя го докосна по рамото.

— Ще ми кажеш ли какво стана? Откъде получи тези рани?

Джейс си пое дълбоко дъх и тъмният знак на гърдите му изпъкна.

— Убих някого.

Шокът от думите му разтърси тялото й като откат на пистолет и тя изпусна окървавената кърпа. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, видя, че той се взира в нея. На лунната светлина линиите на лицето му бяха изящни, остри и тъжни.

— Кого?

— Познаваш я. — Думите излизаха с усилие, сякаш бяха от олово. — Жената, която си посетила заедно със Себастиан. Желязната сестра. Магдалена. — Той се извърна от нея и посегна да вземе нещо, омотано в завивките на леглото. Мускулите на ръцете и гърба се раздвижиха под кожата му, когато извади лъскавия предмет и се обърна към Клеъри.

Беше прозрачен, лъскав предмет — съвършено копие на Бокала на смъртните, само дето вместо златен, този бе изваян от сребристобял адамас.

— Себастиан ме изпрати… изпрати него… да го вземе — продължи Джейс. — И освен това ми нареди да я убия. Тя не го очакваше. Не очакваше никакво насилие, просто плащане и размяна. Вярваше, че сме на една и съща страна. Оставих я да ми даде Бокала, а след това извадих камата и… — Той си пое рязко въздух, сякаш споменът му причиняваше болка. — И я пронизах. Възнамерявах да я пробода в сърцето, но не бях достатъчно точен. Тя се олюля и посегна към работната си маса… върху нея имаше адамас на прах… и го запрати в лицето ми. Мисля, че възнамеряваше да ме ослепи. Извърнах глава и когато отново я погледнах, тя държеше малък щит. Мисля, че знам какво беше. Сиянието му ме заслепи и аз изкрещях, когато тя замахна към гърдите ми… почувствах изгаряща болка в знака, а после острият му връх се пръсна на късчета. — Той сведе поглед надолу и се изсмя невесело. — Най-смешното е, че ако бях в униформа, това нямаше да се случи. Не го сторих, защото реших, че не си струва. Не мислех, че тя е в състояние да ме нарани. Ала оръжието й изгори знака на Лилит и ето че изведнъж отново си бях аз, застанал над мъртвата жена с окървавена кама в едната ръка и Бокала в другата.