Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Аз… аз се чудех — заекна Клеъри. — Преди… докато спеше… мислех си дали да не изрежа руната, както сторихме, когато се борихме с Лилит. Но се боях, че Себастиан ще усети.

— И той наистина щеше да усети. — Златните очи на Джейс бяха също толкова угрижени, колкото и гласът му. — Това не може да усети, защото е направено с пугио* — кама, потопена в ангелска кръв. Те са невероятно редки; никога досега не бях виждал такава на живо. — Той зарови пръсти в косата си. — Острието стана на прах, след като ме докосна, но все пак нанесе вредата, която трябваше.

* Вид кама, използвана в Древен Рим. — Бел. прев.

— Бил си се. Демон ли беше? Защо Себастиан не отиде с…

— Клеъри. — Гласът на Джейс бе по-тих и от шепот. — Това… ще отнеме повече време, за да зарасне, отколкото обикновено порязване… но все някога ще стане. И тогава отново ще се превърна в него.

— Колко време? Преди пак да станеш като преди?

— Не знам. Нямам представа. Но исках… нуждаех се да бъда с теб, докато съм такъв, докато съм себе си… възможно най-дълго. — Той й протегна сковано ръка, сякаш не бе сигурен как ще го приеме тя. — Мислиш ли, че би могла…

Клеъри вече тичаше към него. Обви ръце около врата му, а той я улови и я повдигна, заравяйки лице в шията й. Клеъри вдъхна уханието му като удавник — миришеше на кръв, пот, пепел и знаци.

— Ти си — прошепна тя. — Наистина си ти.

Джейс се отдръпна, за да я погледне и нежно прокара свободната си ръка по скулата й.

Колко й бе липсвала тази негова нежност. Та нали тя бе едно от нещата, накарали я да се влюби в него — когато бе осъзнала, че това изстрадало, саркастично момче може да е така нежно с онези, които обича.

— Липсваше ми. Толкова много ми липсваше.

Джейс затвори очи, сякаш думите й му причиняваха болка. Клеъри сложи длан върху бузата му и той се сгуши в нея; косата му я погъделичка по кокалчетата и Клеъри осъзна, че лицето му е влажно.

„Момчето никога повече не се разплаквало”

— Вината не е твоя. — Целуна го по бузата със същата нежност, с която той я бе помилвал. Вкуси сол — кръв и сълзи. Джейс все още мълчеше, ала тя усещаше бесния ритъм на сърцето му до гърдите си. Целуна го по скулата, по линията на челюстта и най-сетне по устата, лек допир на устни до устни.

Нямаше и помен от необуздаността на случилото се в нощния клуб. Тази целувка даряваше утеха, опитваше се да каже всичко, което нямаше време да бъде изречено с думи. Джейс й отвърна, първоначално колебливо, ала после все по-настойчиво; зарови ръка в косата й, оставяйки кичурите да се плъзнат между пръстите му. Целувката им постепенно стана по-дълбока, пламъкът между тях се усили, както ставаше винаги — като огън, започнал с едно драсване на кибритена клечка, само за да се превърне лека— полека в изпепеляващ пожар.

Клеъри знаеше колко е силен и въпреки това се удиви, когато я отнесе на ръце до леглото и нежно я положи сред разпилените възглавници, а после се плъзна върху нея с едно плавно движение, което й напомни за какво бяха всички тези знаци по тялото му. Сила. Изящество. Лекота на допира. Тя вдиша дъха му, докато се целуваха; сега всяка целувка бе бавна, продължителна, изпитваща. Ръцете й се плъзнаха по него — по раменете, по мускулите на ръцете, по гърба му. Допирът на голата му кожа бе като гореща коприна под дланите й.

Когато пръстите му откриха ръба на потничето й, тя вдигна ръце и изви гръб, жадуваща да премахне всичко, което ги разделяше. В мига, в който дрехата вече я нямаше, отново го привлече към себе си; сега целувките им бяха по-пламенни, сякаш всеки от тях се опитваше да достигне някакво скрито местенце у другия. Клеъри не би повярвала, че е възможно да бъдат още по-близо, ала някак си докато се целуваха, те се преплетоха един в друг като сложна нишка, всяка целувка — по-жадна и по-настойчива от предишната.

Ръцете им, първоначално така трескави, постепенно започнаха да се движат по-бавно, изследвайки тялото на другия без да бързат. Клеъри заби пръсти в плещите му, когато той я целуна по шията, по ключицата, по знака с форма на звезда на рамото й. Тя пък лекичко докосна неговия белег с опакото на дланта си и целуна обгорения знак на Лилит. Усети как Джейс потрепери от желание и разбра, че е на самия ръб на онова място, от което нямаше връщане назад… и че не я е грижа. Сега вече знаеше какво е да го изгуби. Знаеше какви черни, пусти дни я очакват. И знаеше, че ако отново ще й го отнемат, иска да има поне това. Нещо, което да си спомня. На което да се опре. Мисълта, че поне веднъж са познали най-голямата близост, която може да съществува между двама души. Тя обви глезени около кръста му и той простена в устата й — мек, нисък, безпомощен звук. Пръстите му се впиха в хълбоците й.