Касандра Клеър - Град на изгубени души

Докато се разхождах покрай кея, в края на деня, чух една прекрасна девойка да казва:

„Уви, няма с кого да си играя”

Едно момче с китара я чу и веднага й се притече на помощ…

— Докога ще слушаме този вой? — попита Изабел, потропвайки с обутия си в ботуш крак по таблото на пикапа.

— На мен този вой ми харесва, ако не възразяващ момичето ми, а понеже аз шофирам, аз избирам музиката — надменно каза Магнус.

Наистина той шофираше. Саймън се бе учудил, че умее да кара кола, макар и да не бе сигурен защо. Магнус бе жив от толкова време, че все бе успял да вмести няколко седмици шофьорски курс. Въпреки че Саймън не можеше да не се запита каква ли дата на раждане бе посочил в книжката си.

Изабел извъртя очи, навярно защото в купето на автомобила нямаше място да направи кой знае какво, не и както и четиримата се бяха натъпкали на дългата седалка. Саймън определено не бе очаквал тя да дойде. Не беше очаквал никой освен Магнус да дойде във фермата с него, но Алек бе настоял (за голямо неудоволствие на Магнус, който смяташе цялото начинание за „твърде опасно”), а после, тъкмо когато Магнус бе запалил двигателя, Изабел се бе втурнала по стълбите и задъхано бе обявила:

— И аз идвам!

И толкова. Никой не бе успял да я помръдне, нито да я разубеди. Тя не бе погледнала към Саймън, докато настояваше да ги придружи, нито пък бе обяснила защо иска да дойде, но го бе сторила и сега бе с тях. Носеше дънки и лилаво велурено яке, което трябва да бе задигнала от дрешника на Магнус. Около тънкия си ханш бе препасала колан с оръжия. Беше плътно притисната до Саймън, който на свой ред се бе залепил за вратата. Един кичур от косата й се бе освободил и го гъделичкаше по лицето.

— Какво всъщност е това? — Алек се смръщи срещу СБ— плейъра, от който се носеше музика, макар в него да нямаше диск. Магнус просто бе докоснал уредбата с пръст, от който бе проблеснала синя светлина, и тя бе засвирила. — Някаква елфическа група?

Магнус не отговори, но музиката се усили.

Тя се завтене към огледалото и оправи абаносовата си коса, купи си скъпа рокля и излезе навън. Срещна красиво момче и танцува, докато я заболяха краката.

Но нямаше момче, което да не е гей.

Изабел изсумтя.

— Точно като в този пикап. Е, без да се брои Саймън.

— Радвам се, че забеляза — каза Саймън.

— Лично аз бих се нарекъл безгрижен бисексуалист — добави Магнус.

— Моля те, никога не казвай това пред родителите ми — обади се Алек. — Особено пред баща ми.

— Мислех, че родителите ти нямат проблем с… ами с това, че си гей. — Саймън се приведе през Изабел, за да погледне Алек, който (както често му се случваше) се бе намръщил и се опитваше да махне увисналата си тъмна коса от очите си. Ако не се броеше някоя и друга случайно подхвърлена реплика, Саймън почти не бе разговарял с Алек. Братът на Изабел не бе някой, когото можеш да опознаеш лесно, но Саймън трябваше да признае пред себе си, че собственото му съвсем наскорошно отчуждаване от майка му, го караше да очаква отговора на Алек с интерес, какъвто надали би проявил иначе.

— Майка ми като че ли го е приела — отвърна Алек. — Но баща ми… не, не и в действителност. Веднъж ме попита какво според мен ме е направило гей.

Саймън усети как Изабел се напрегна.

— Какво те е направило гей? — Звучеше така, сякаш не може да повярва на ушите си. — Алек, това не си ми го казал.

— Ти, надявам се, му отговори, че си бил ухапан от хомосексуален паяк — подхвърли Саймън.

Магнус изсумтя; Изабел изглеждаше объркана.

— Чел съм комиксите на Магнус — каза Алек. — Така че знам за какво говориш. — По устните му пробяга усмивчица. — Това би ли ми дало хомосексуалност, пропорционална на тази на паяка?

— Само ако е бил страшно хомосексуален паяк — подхвърли Магнус и нададе крясък, когато Алек го удари с юмрук по ръката. — Ох! Добре де, забрави.

— Както и да е — обади се Изабел, очевидно подразнена, че не е схванала шегата. — Татко така или иначе не е тръгнал да се връща от Идрис.

Алек въздъхна.

— Съжалявам, че трябваше да разбия мечтите ти за сплотено, щастливо семейство. Знам, че искаш татко да няма нищо против, че съм гей, но не е така.

— Но ако не ми казващ когато хората говорят такива неща или те нараняват, как мога да ти помогна? — Саймън буквално усещаше възбудата, вибрираща в тялото на Изабел. — Как мога да…

— Из — уморено каза Алек. — Не става въпрос за едно голямо, гадно нещо, а за безброй малки, невидими неща. Когато двамата с Магнус пътуваме и аз му се обадя, татко никога не пита как е той. Когато се изправя, за да говоря на заседанията на Клейва, никой не ме слуша и не съм сигурен дали е защото съм толкова млад или поради друга причина. Виждал съм мама да си приказва с някоя приятелка за внуци и в мига, в който вляза в стаята, те млъкват. Веднъж Ирина Картрайт подхвърли как било срамота, че никой нямало да наследи сините ми очи. — Той сви рамене и погледна към Магнус, който свали за миг ръка от волана и я сложи върху неговата. — Не е като рана от нож, от която да ме предпазиш, а милион порязвания на хартия, всеки ден.