Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Клеъри. — Той се отдръпна; целият трепереше. — Не мога… Ако не спрем сега, после ще е твърде късно.

— Не го ли искаш? — Тя го погледна учудено. Лицето му бе пламнало, косата — разрошена и потъмняла там, където потта я бе слепила за челото и слепоочията му. Клеъри усещаше как сърцето прескача в гърдите му.

— Искам го, но никога…

— Не си? — Това вече наистина я изненада. — Никога не си го правил?

Джейс си пое дълбоко дъх.

— Правил съм го. — Очите му обходиха лицето й, сякаш очакваха да открият неодобрение, укор, дори отвращение. Клеъри отвърна спокойно на погледа му — точно това бе предполагала. — Но никога не е означавало нищо за мен. — Той я докосна по бузата с пръст, лек като перце. — Дори не знам как…

Клеъри се засмя меко.

— Мисля, че току— що стана ясно, че знаеш.

— Нямах това предвид. — Улови ръката й и я поднесе към лицето си. — Желая те… повече, отколкото съм желал каквото и да било в живота си. Но… — Той преглътна мъчително. — В името на Ангела. После никога няма да си го простя.

— Не ми казвай, че се опитваш да ме защитиш— яростно каза Клеъри. — Защото аз…

— Не е това. Не се опитвам да бъда самопожертвувателен. Просто… ревнувам.

— Ревнуваш? От кого?

— От себе си. — Лицето му се разкриви. — Не мога да понеса мисълта той да бъде с теб. Той. Другият аз. Онзи, когото Себастиан контролира.

Клеъри почувства, че лицето й пламва.

— Снощи… в клуба…

Джейс отпусна глава на рамото й. Мъничко объркана, тя го помилва по гърба и усети драскотините, които ноктите й бяха оставили по кожата му предишната вечер в клуба. Споменът я накара да се изчерви още по-силно. Както и мисълта, че стига да искаше, той можеше да се отърве от белезите с помощта на иратце. Но не го беше сторил.

— Спомням си всичко от миналата нощ — И това ме подлудява, защото бях аз, ала едновременно с това и не бях. Когато сме заедно, искам да бъдем истинската ти и истинският аз.

— Не е ли така сега?

— Така е. — Джейс повдигна глава и я целуна по устните. — Но докога? Всеки миг може отново да се превърна в него. Не искам да ти причиня това. Не искам да го причиня на нас.

— Гласът му тегнеше от горчивина. — Дори не знам как ти издържаш… да бъдеш близо до това нещо, което изобщо не съм аз…

— Дори да се превърнеш в него само след пет минути — отвърна Клеъри, — пак би си заслужавало отново да бъда с теб. Да не допуснем всичко да свърши на онзи покрив. Защото това си ти и дори онзи, в когото се превръщаш… у него има късчета от твоето истинско ти. То е като да те виждам през замъглено стъкло, но това не си ти. А и сега поне знам.

— Какво имаш предвид? — Ръцете му стиснаха раменете й малко по-силно. — Какво имаш предвид с това, че сега поне знаеш?

Клеъри си пое дълбоко дъх.

— Джейс, когато за първи път бяхме заедно, ама наистина заедно, ти беше толкова щастлив през онзи първи месец. И всичко, което правехме, беше смешно и забавно, и невероятно. А после то сякаш започна да се отцежда от теб, цялото онова щастие. Не искаше да бъдеш с мен, нито дори да ме погледнеш…

— Боях се, че ще те нараня. Мислех, че полудявам.

— Не се усмихваше, не се смееше, не се шегуваше. Не че те обвинявам — Лилит се промъкваше в ума ти, контролираше те. Променяше те. Но не забравяй — знам колко глупаво звучи — че аз никога преди не бях имала гадже. Мислех си, че сигурно е нормално. Че навярно съм започнала да ти омръзвам.

— Не би могла…

— Не се опитвам да те накарам да разсееш съмненията ми или нещо такова — заяви тя. — Казвам ти как стоят нещата. Когато… когато някой те контролира, ти изглеждаш щастлив. Дойдохтук, защото исках да те спася. — Гласът й позатихна. — Но после започнах да се питам от какво всъщност те спасявам. Как бих могла да те върна в един живот, в който изглеждаше толкова нещастен.

— Нещастен? — Той поклати глава. — Та аз бях щастлив. Толкова щастлив. Но не го виждах.

— Очите му срещнаха нейните. — Обичам те. И ти ме правиш по-щастлив, отколкото съм вярвал, че бих могъл да бъда. И сега, когато знам какво е да бъдеш някой друг, да изгубиш себе си, искам да си върна някогашния живот. Да си върна семейството. Теб. Всичко. — Очите му потъмняха. — Искам си го обратно.

Устата му се впи в нейната с почти нараняващ устрем, разтворените им устни — горещи и жадни; ръцете му я сграбчиха през кръста… а после и чаршафите от двете й страни, като едва не ги раздраха. Той се отдръпна, дишайки тежко.

— Не бива…

— Тогава престани да ме целуваш! — задъхано каза Клеъри. — Всъщност… — Тя се изплъзна от ръцете му и взе потничето си. — Ей сега се връщам.