Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Не става дума за наказание, а за практичност. Убиеш ли ме, Себастиан също ще умре. С нищо не е различно от това да се жертвам в битка. Да, можеш да ми обясняваш как не съм си го избрал аз, ала то се случи. И онова, което съм сега, много скоро ще се отиде. И, Клеъри, знам, че ще прозвучи невероятно, но аз си спомням… спомням си абсолютно всичко. Как се разхождахме във Венеция и онази нощ в клуба, и как спахме в това легло, и… не разбираш ли? Исках го. Това е всичко, което някога съм искал — да живея с теб по този начин, да бъда с теб. Какво да мисля, когато най-лошото нещо, случвало ми се някога, ми дава точно онова, което искам? Може би Джейс Лайтууд вижда колко погрешно и нередно е всичко това, но Джейс Уейланд, синът на Валънтайн… обожава този живот. — Той се взря в нея със златните си, широко отворени очи и Клеъри се спомни погледа на Разиел, в който сякаш се съдържаха цялата мъдрост и цялата скръб на света. — Ето защо трябва да отида. Преди ефектът да е отминал. Преди отново да се превърна в него.

— Да отидеш къде?

— В Града на тишината. Трябва да се предам… заедно с Вокала.

Клеъри?

Саймън седеше на стъпалата на задната веранда, загледан в пътеката, която прекосяваше ябълковата градина и отвеждаше до езерото. Изабел и Магнус стояха на нея — Магнус местеше очи между езерото и ниските планини, които ограждаха местността, и си водеше бележки в малка тетрадка с химикалка, чийто писец проблясваше в искрящо синьо— зелено. Алек стоеше встрани и съзерцаваше дърветата, покриващи хълмовете, които разделяха фермерската къща от пътя. Сякаш се опитваше да стои възможно най-далеч от Магнус, но така, че все пак да чува какво става. На Саймън му се струваше (а той първи би си признал, че изобщо не е наблюдателен за такива неща), че въпреки шегите в колата, напоследък между Магнус и Алек се бе промъкнала осезаема дистанция, която не можеше да обясни, но която определено съществуваше.

Саймън държеше дясната си ръка с лявата, а пръстите му описваха кръгове около златния пръстен.

Клеъри, моля те.

Откакто бе получил съобщението на Мая за Люк, се опитваше да се свърже с нея на всеки час, без абсолютно никакъв резултат. Не бе получил и най-бегло подобие на отговор.

Клеъри, аз съм във фермерската къща. Спомням си те тук, заедно с мен.

Денят бе необичайно топъл за сезона, слаб ветрец шумолеше в последните листа по клоните. След като бе прекарал твърде дълго, чудейки се какви ли дрехи се очаква да носиш, когато ще се срещаш с ангели (да се появи с костюм му се стори прекалено, макар да разполагаше с един, останал му от партито по случай годежа на Джослин и Люк), се бе спрял на дънки и тениска и сега слънцето огряваше голите му ръце. Имаше толкова щастливи, слънчеви спомени, свързани с това място, с тази къща. Откакто се помнеше, двамата с Клеъри идваха тук заедно с Джослин почти всяко лято. Къпеха се в езерото; Саймън се сдобиваше с чудесен кафяв тен, докато Клеъри, със своята бяла кожа, изгаряше отново и отново, а ръцете и раменете й се покриваха с безброй нови лунички. Играеха бейзбол с ябълки в градината (което бе страшно забавно и цапащо) и скрабъл и покер в къщата, като Люк винаги побеждаваше.

Клеъри, каня се да извърша нещо глупаво, опасно и навярно самоубийствено. Толкова ли е ужасно, че искам да поговоря с теб един последен път? Правя го, за да те спася, а дори не знам дали си жива, за да имаш нужда от помощта ми. Но ако си мъртва, бих го разбрал, нали? Бих го почувствал.

— Добре, да вървим. — Магнус изникна в подножието на стъпалата. Хвърли поглед към пръстена в ръката на Саймън, но не каза нищо.

Саймън се изправи, изтупа дънките си и пое по пътеката, криволичеща през градината. Езерото блещукаше пред тях като студена, синя монета. Когато го наближиха, Саймън видя от водата да стърчи старият кей, на който някога завързваха каяците си, преди голяма част от него да се откъсне и да отплава. Почти имаше чувството, че отново чува ленивото жужене на пчелите и усеща товара на лятото върху раменете си. Когато стигнаха до брега, се обърна и погледна към къщата с белите греди и зелени капаци на прозорците, и овехтелите ракитени мебели на старата закрита веранда.

— Наистина ти е харесвало тук, а? — обади се Изабел, чиято черна коса се вееше като знаме на вятъра, повяващ откъм езерото.

— Как разбра?

— По изражението ти. Изглеждаше сякаш си припомняш нещо хубаво.

— Наистина беше хубаво. — Саймън вдигна ръка, за да побутне очилата на носа, но после се сети, че вече не ги носи, и отново я свали. — Бях щастлив.