Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Следващият път… когато искаш да бъдеш зашеметен… с удоволствие ще ти помогна. Може би с някоя тухла.

Себастиан изцъка с език.

— По-късно ще ми благодариш. Дори ти трябва да признаещ че това твое желание да срещнеш смъртта си е малко прекалено.

Клеъри очакваше Джейс отново да му се сопне, но той не го стори. Вместо това плъзна бавно поглед по лицето му. В този миг в стаята сякаш бяха само те двамата, а когато Джейс най-сетне проговори, думите му бяха ясни и студени:

— Аз няма да си спомням нищо от това по-късно. Но не и ти. Ти ще го помниш Онзи, който се държи като твой приятел… — Той направи крачка напред, стопявайки разстоянието между тях. — Онзи, който се държи, сякаш те харесва… той не съществува. Това съм аз. Истинският аз. И знай, че те ненавиждам. Винаги ще те ненавиждам. И няма магия, нито на този, нито на който и да било свят, която да промени това.

За миг усмивката по лицето на Себастиан сякаш се разколеба, но не и Джейс. Той откъсна очи от Себастиан и погледна към Клеъри.

— Ти трябва да знаеш истината… не ти я казах докрай.

— Истината е нещо опасно — намеси се Себастиан, вдигнал стилито пред себе си като нож.

— Внимавай какво ще кажеш.

Лицето на Джейс се изкриви. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Очевидно бе, че изцелението на руната му причинява физическа болка.

— Планът — продължи той. — Да призовем Лилит, да направим нов Вокал, да създадем армия на мрака… планът не беше на Себастиан. А мой.

Клеъри се вцепени.

— Какво?

— Себастиан знаеше какво иска. Но аз измислих как да го направи. Нов Вокал на смъртните — аз му дадох идеята. — Той потръпна от болка; Клеъри можеше да си представи какво става под ризата му — кожата зарастваше и знакът на Лилит отново ставаше лъскав и цял. — Или по-точно — той го стори. Онова нещо, което прилича на мен, но не е. Той би сринал света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяващ Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв…

Изведнъж се задави и се преви надве. Мускулите на раменете му се напрегнаха, когато тялото му бе разтърсено от вълни на болка. Клеъри си спомни как го бе държала в Града на тишината, докато Братята ровеха в мозъка му за отговори… Когато Джейс се изправи, по лицето му бе изписано недоумяващо изражение.

Очите му потърсиха първо Себастиан, а не нея и Клеъри усети как сърцето й се свива, макар да знаеше, че сама го бе пожелала.

— Какво става? — попита Джейс.

Себастиан се ухили широко.

— Добре дошъл.

Джейс примига и за миг придоби объркан вид, а после погледът му сякаш се насочи навътре, както правеше всеки път, щом Клеъри се опиташе да повдигне тема, с която той не бе в състояние да се справи — убийството на Макс, войната в Аликанте, болката, която причиняваше на семейството си.

— Време ли е? — попита той.

Себастиан демонстративно си погледна часовника.

— Почти. Защо не тръгнеш пръв, а ние ще те последваме малко по-късно. Можеш да започнеш като подготвиш нещата.

Джейс се огледа наоколо.

— Вокалът… къде е?

Себастиан го взе от кухненския плот.

— Ето го. Малко си разсеян, а?

Устата на Джейс се изви в ъгълчетата и той грабна чашата от ръцете му. Съвсем дружелюбно. Нямаше и помен от момчето, което преди по-малко от минута се изправи пред Себастиан и му заяви, че го ненавижда.

— Добре. Ще се видим там. — Обърна се към Клеъри, която все още бе като вкаменена. — И с теб.

Отстъпи назад и й намигна. В очите му имаше обич, но то беше без значение. Този, когото виждаше сега, не беше нейният Джейс, в това нямаше никакво съмнение, и тя го наблюдаваше като вцепенена, докато той прекосяваше стаята. Стилито му проблесна и в стената зейна врата; за миг Клеъри зърна късче небе и скалиста равнина, а после той прекрачи навън и всичко изчезна.

Тя впи нокти в дланите си.

„Онова нещо, което прилича на мен, но не е? Той би изгорил света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяващ Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв.”

Горегци сълзи напираха в гърлото й и тя с мъка успя да ги удържи, когато брат й се обърна към нея; черните му очи грееха.

— Ти ме повика.

— Искаше да се предаде на Клейва — прошепна Клеъри, без сама да е сигурна пред кого се защитава. Беше направила онова, което трябваше, използвала бе единственото оръжие, с което разполагаше, макар да го презираше отдън душа. — Те щяха да го убият.

— Ти ме повика — повтори Себастиан и пристъпи към нея. Пресегна се и прибра един дълъг кичур коса зад ухото й. — Значи той ти каза? Какъв е планът? Ц, елият?