Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри потисна тръпка на отвращение.

— Не съвсем. Не знам какво ще се случи тази вечер. Какво искаше да каже с това, че е време?

Себастиан се приведе и я целуна по челото; целувката му я опари, сякаш я бяха жигосали между очите.

— Ще разбереш. Заслужи си правото да присъстващ Клариса. Ще видиш всичко от мястото си до мен, тази вечер, на Седмото свещено място. Двете деца на Валънтайн, заедно… най-сетне.

Саймън не откъсваше очи от листа пред себе си, напипвайки думите, които Магнус му бе написал. В тях имаше ритъм, който бе като музика — лек, ясен и изящен. Спомни си как бе чел на глас откъса от Афтара по време на своята бар мицва*, макар че тогава, за разлика от сега, знаеше какво означават словата, които изрича.

* Ритуал в юдаизма, при който при достигане на религиозно пълнолетие (тринайсет години за момчета), детето чете откъс от Афтара (текстове от религиозната книга Невиим). — Бел. прев.

Докато продължаваше да чете, почувства как нещо го стяга, сякаш въздухът ставаше по-плътен и по-тежък и притискаше гърдите и раменете му. Ставаше и все по-топъл. Ако беше човек, горещината би била непоносима, но тъй като бе вампир, просто усещаше как тя пари кожата му и опърля миглите и ризата му. Все така без да откъсва очи от книгата пред себе си, той продължи да чете дори когато от челото му потече струйка кръв и тупна върху листа.

И тогава най-сетне свърши. Изрекъл и последната дума, „Разиел” той вдигна глава. Усещаше, че по лицето му се стича кръв. Мъглата около него се бе прояснила и пред себе си видя водата на езерото, синя и блещукаща, спокойна като стъкло.

В този миг тя изригна.

Центърът на езерото придоби златист цвят, а после почерня. Водата се отдръпна оттам и се стече към краищата на езерото, издигайки се във въздуха, и ето че Саймън се взираше в обръч от вода, като непрекъснат кръг от водопади, които проблясваха и течаха едновременно нагоре и надолу. Ефектът беше необикновен и странно красив. Опръска го дъжд от капчици и охлади горящата му кожа. Той отметна глава назад в същия миг, в който небето почерня — цялата му синева си отиде, погълната от внезапен прилив на мрак и буреносни сиви облаци. Водата се изсипа обратно в езерото и от средата му, там, където сребърният й цвят бе най-наситен, се надигна фигура от злато.

Устата на Саймън пресъхна. Беше виждал безброй картини на ангели, вярваше в тях, чул бе предупреждението на Магнус. И въпреки това изпита чувството, че са го пронизали с копие, когато пред очите му се разтвориха криле, които сякаш закриха небето. Бяха огромни, бели и златни, и сребърни, а във всяко от перата им гореше по едно златно око, които го гледаха с презрение. Крилата се надигнаха, разпръсквайки облаците, а после отново се сгънаха и един човек… или поне фигура, с очертанията на човек с шеметен ръст, се надигна.

Зъбите на Саймън бяха започнали да тракат, макар и сам да не бе сигурен защо.

Могъщество… не, нещо повече от могъщество, вълни от първичната енергия на Вселената струяха от Ангела, докато той се възправяше в целия си ръст. Първата (и доста странна) мисъл на Саймън бе, че някой сякаш бе взел Джейс и го бе увеличил до размерите на рекламно табло. Само дето Ангелът всъщност не приличаше на Джейс. Целият бе златен — от крилете до кожата и дори очите, които нямаха бяла част, а само лъскава, златна мембрана. Златна бе и косата му, която приличаше на изрязана от късчета метал, извити като ковано желязо. Не бе от този свят и изглеждаше страховит. Прекалено много от каквото и да било може да те унищожи, помисли си Саймън. Твърде много мрак може да те убие, ала твърде много светлина може да те ослепи.

Кой смее да ме призовава?

Гласът на Ангела изпълни съзнанието на Саймън, като звънтене на огромни камбани.

„Труден въпрос” рече си Саймън. Ако беше Джейс, би могъл да отговори „един нефилим”, а ако бе Магнус, можеше да каже, че е едно от децата на Лилит и Велик магьосник. Клеъри и Ангела вече се бяха срещали, така че сигурно щяха да се поздравят като стари приятели. Ала той бе просто Саймън, без никакви титли към името и велики дела в миналото.

— Саймън Люис — отвърна най-сетне, като остави книгата на земята и отново се изправи.

— Дете на нощта и… твой слуга.

Мой слуга? — Гласът на Разиел смразяваше с леденото си неодобрение. — Викаш ме като куче и смееш да се наречеш мой слуга? Би трябвало да бъдеш заличен от този свят, та участта ти да служи като предупреждение за онези, които биха се осмелили да ме призоват. Та това е забранено дори на моите нефилими. Защо да е различно за теб, дневни вампире?