Касандра Клеър - Град на изгубени души

Всъщност Саймън не би трябвало да се изненадва, че Ангелът знае кой е и все пак това го порази, също както бе сторил и ръстът на Разиел. Някак си бе очаквал той да прилича малко повече на човек.

— Аз…

Или си помисли, че понеже във вените ти тече кръвта на един от моите потомци, ще проявя милост към теб? Ако е така, значи си рискувал и изгубил. Милостта на Небето е само за онези, които я заслужават. Не за онези, които нарушават Законите на Съглашението.

Ангелът вдигна ръка и насочи пръст към гърдите му.

Саймън се стегна. Този път не се опита да изрече думите на глас, само си ги помисли.

Чуй, о, Израил! Господ, нашият Бог, е един Господ… *

* Началото на дневната молитва, Шема Израил, в юдаизма. — Бел. прев.

Какъв е този знак? — Гласът на Разиел прозвуча учудено. — На челото ти, дете.

— Това е първият знак — заекна Саймън. — Знакът на Капи.

Разиел бавно отпусна огромната си ръка.

Щях да те убия, но знакът не ми позволява. Той би трябвало да бъде сложен между очите ти от ръката на Небето, ала знам, че не е така. Как е възможно?

Очевидното объркване на Ангела вдъхна кураж на Саймън.

— Едно от твоите деца, нефилимите — отвърна той. — Надарена с изключителна дарба. Тя го постави там, за да ме пази. — Той направи крачка към ръба на кръга. — Разиел, дойдох, за да измоля услуга в името на всички нефилими. Грози ги огромна опасност. Един от тях бе… бе привлечен на страната на мрака и сега застрашава всички останали. Те се нуждаят от помощта ти.

Аз не се намесвам.

— Но ти се намеси — възрази Саймън. — Когато Джейс умря, ти го върна от мъртвите. Не че не сме ти благодарни, но ако не го беше сторил, нищо от това, което става сега, нямаше да се случи. Би могло да се каже, че отговорността за това да оправиш стореното, се пада на теб.

Може и да не съм в състояние да те убия, но няма никаква причина да изпълня искането ти.

— Та аз дори не съм ти казал какво е то — рече Саймън.

Оръжие. Нещо, което да раздели Джонатан Моргенстърн от Джонатан Херондейл. Искате да убиете единия и да опазите другия жив. Най-лесно от всичко би било да убиете и двамата, вашият Джонатан вече бе мъртъв и навярно смъртта все още копнее за него. Не ви ли е минавало през ума?

— Не — заяви Саймън. — Знам, че не сме кой знае какво в сравнение с теб, но ние не убиваме приятелите си. Вместо това се опитваме да ги спасим. Ако Небето не искаше да е така, би трябвало да ни създаде без способността да обичаме. — Той отметна косата си назад, откривайки напълно знака на челото си. — Не, не си длъжен да ми помогнеш. Но ако не го направиш, нищо няма да ме спре да те призовавам отново и отново, след като вече знам, че не можеш да ме убиеш. Представи си го като непрекъснато да натискам входния ти звънец на Небето.

Колкото и да беше невероятно, Разиел като че ли се засмя.

Упорит си. Истински воин на своя народ, също като онзи, чието име носищ Симон Макавей*. И както той дал всичко за своя брат Джонатан, така и ти си готов на всичко за своя Джонатан. Или не си?

* Симон Макавей е един от петимата братя Макавей, които извоюват независимостта на Юдея от Рим; през 142 г. пр.н.е. става първият владетел от династията на Хасмонеите. — Бел. прев.

— Не става въпрос само за него — отвърна Саймън, леко замаян. — Но да, ще ти дам каквото поискаш.

И ако изпълня искането ти, ще се закълнеш ли никога повече да не ми досаждаш?

— Не мисля, че това ще е проблем.

Много добре. Ще ти кажа какво искам в замяна. Този богохулен знак на челото ти. Искам да ти бъде отнет, защото никога не ти се е полагало да го носиш.

— Аз… ако ми вземеш знака, ще можеш да ме убиеш— каза Саймън. — Нали той е единственото, което стои между мен и небесния ти гняв?

Ангелът се замисли за миг.

Ще се закълна да не те наранявам. Независимо дали носиш знака или не.

Саймън се подвоуми и лицето на Разиел придоби буреносно изражение.

Няма по-свещен обет от този на един небесен ангел. Нима дръзваш да се съмняваш в мен, долноземецо?

— Аз… — Саймън се поколеба в продължение на един мъчителен миг. Пред очите му се заредиха образи: Клеъри, изправила се на пръсти, докато притискаше върха на стилито в челото му; първият път, когато бе видял знака в действие и се бе почувствал като проводник на мълния, чиста енергия, преминала през него със смъртоносна сила. Беше проклятие, което го ужасяваше и го превръщаше в обект на желание и страх. Той го ненавиждаше, ала сега, когато бе изправен пред необходимостта да се откаже от него, разбра, че то го прави специален…