Касандра Клеър - Град на изгубени души

Преглътна мъчително.

— Добре. Да. Съгласен съм.

Ангелът се усмихна и усмивката му беше ужасяваща, като да погледнеш право в слънцето. Тогава се заклевам да не те нараня, Саймън Макавей.

— Люис — поправи го Саймън. — Фамилията ми е Люис.

Но носиш кръвта и вярата на Макавеите. Казват, че Макавеите били белязани от Божията десница. При всички случаи си воин на Небето, дневни вампире, независимо дали ти харесва или не.

Ангелът се раздвижи. Очите на Саймън се насълзиха, защото Разиел сякаш придърпа небесния свод към себе си като кърпа, във водовъртеж от черно, сребристо и облачно— бяло. Въздухът около него потрепери. Нещо проблесна над главата му, като искрица, отхвръкнала от желязо, и някакъв предмет тупна върху пясъка и камъните до Саймън с металическо дрънчене.

Беше меч, при това съвсем обикновен наглед — очукан, стар меч от желязо, с почерняла дръжка. Ръбовете му бяха нащърбени, сякаш проядени от киселина, ала върхът му бе остър. Приличаше на нещо, намерено при археологически разкопки, което все още не бе почистено както трябва.

Ангелът продължи:

Веднъж, когато бе близо до Йерихон, Исус Навиев вдигна поглед и видя пред себе си мъж с гол меч в ръка. Исус се приближи и попита: „Ти един от нас ли си или си от нашите врагове?” Мъжът отговори: „Нито едното, нито другото, но като предводител на Божието войнство, ето ме тук.”

Саймън погледна към невзрачния предмет в краката си.

— И това е същият меч?

Това е мечът на Архангел Михаил, който предвожда Небесните армии. Надарен е със силата на небесния огън. Пронижете врага си с него и той ще изгори злото от тялото му. Ако у врага ви има повече злина, отколкото добро, ако принадлежи повече на Пъкъла, отколкото на Рая, мечът ще изпепели и живота му. Със сигурност ще разкъса връзката му с приятеля ви… и не може да нарани и двамата едновременно.

Саймън се наведе да вземе оръжието и сякаш го прониза електричество — то мина през дланта му, нагоре през ръката и стигна до неподвижното му сърце. Инстинктивно, той вдигна меча нависоко и облаците над главата му се разпръснаха за миг, пропускайки лъч светлина, който докосна мътното желязо и го накара да запее.

Ангелът го погледна със студени очи.

Името му не може да бъде изречено от жалкия ти човешки език. Наричай го просто Славния.

— Аз… — заекна Саймън. — Благодаря.

Не ми благодари. Щях да те убия, ала знакът ти, а сега даденият обет, не ми позволяват. Тъй като не си получил знака на Каин от Бог, както подобава, сега той ще бъде изтрит от челото ти, а защитата му — премахната. И ако някога отново ме призовеш, няма да ти помогна.

Начаса лъчът светлина, прорязал облаците, стана по-ярък; уви се около меча като огнен камшик и обгърна Саймън в клетка от ослепителна светлина и жар. Мечът гореше; Саймън изкрещя и се строполи на земята, жестока болка разцепи главата му. Струваше му се, че някой е забил нагорещена до червено игла между очите му. Закри лице, зарови глава в ръцете си и остави болката да го залее. Това бе най-ужасявагцата агония, която бе изпитвал от нощта, в която умря.

Мъчението затихна постепенно, отреждайки се от тялото му като отливна вълна. Той се претърколи по гръб и се загледа в небето, с глава, все още в плен на болката. Черните облаци бяха започнали да се отдръпват, разкривайки бързо нарастваща синя ивица. Ангелът го нямаше, а езерото се вълнуваше под усилващата се светлина, сякаш водата му кипеше.

Саймън се надигна бавно, присвил очи срещу слънцето. Видя, че някой тича към него по пътеката от къщата. Някой с дълга черна коса и лилаво яке, което се развяваше като криле. Фигурата вече бе на брега на езерото и тичаше така, че зад ботушите й хвърчаха облачета пясък. Най-сетне стигна до него и се хвърли на земята, прегръщайки го здраво.

— Саймън — прошепна Изабел и той усети силния, равномерен ритъм на сърцето й. — Помислих, че си мъртъв. Видях те да падаш и… реших, че си мъртъв.

Саймън остана в прегръдките й, подпирайки се на ръце. Даде си сметка, че се е килнал на една страна, като пробит кораб, и опита да не се движи. Боеше се, че ако го стори, ще падне.

— Аз съм мъртъв.

— Знам — сопна се Изи. — Имах предвид по-мъртъв от обикновено.

— Из. — Той вдигна лице към нейното. Беше коленичила над него, обвила крака около неговите и ръце — около врата му. Не изглеждаше никак удобно, затова Саймън се отпусна по гръб в студения пясък, придърпвайки я със себе си, и се взря в черните й очи. Те сякаш закриваха цялото небе.