Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изабел докосна челото му в почуда.

— Знакът го няма.

— Разиел ми го отне. В замяна на меча. — Той махна към оръжието. На предната веранда на къщата се виждаха две черни точици, които ги наблюдаваха. Алек и Магнус. — Това е мечът на Архангел Михаил. Нарича се Славния.

— Саймън… — Изабел го целуна по бузата. — Ти успя. Срещна се с Ангела. Получи меча.

Магнус и Алек се зададоха по пътеката между дръвчетата. Саймън затвори очи, напълно изтощен. Изабел се приведе над него и косата й докосна лицето му. Миришеше на сълзи.

— Не се опитвай да говориш— прошепна тя. — Вече не си прокълнат. Не си прокълнат.

Саймън преплете пръсти с нейните. Имаше чувството, че се носи по тъмна река и отвсякъде го обгръщат сенки. Единствено ръката на Изабел, като сигурна котва, го задържаше на земята.

— Знам — отвърна той.

Методично и грижливо, Клеъри претърсваше стаята на Джейс. Все още бе по потниче, макар да бе сменила долнището от пижама с чифт дънки; беше вързала косата си на небрежен кок, а ноктите й бяха покрити с прах. Беше погледнала под леглото, преровила бе всичките му чекмеджета и шкафчета, пропълзяла бе под гардероба и под бюрото и беше пребъркала джобовете на всичките му дрехи, опитвайки се да открие второ етили, но без никакъв успех.

Беше обяснила на Себастиан, че е уморена и че иска да се качи на горния етаж и да полегне; той изглеждаше разсеян и само бе махнал в отговор. Лицето на Джейс изникваше пред нея, всеки път щом затвореше очи… начина, по който я бе погледнал, предаден, сякаш вече не знаеше коя е тя.

Ала нямаше смисъл да мисли за това. Можеше да приседне на ръба на леглото, да отпусне глава в ръцете си и да зарони сълзи, мислейки си за онова, което бе сторила, но каква полза? Трябваше да продължи — дължеше го и на Джейс, и на себе си. Да търси. Само ако можеше да намери етили…

Тъкмо повдигаше матрака, за да погледне под него, когато на вратата се почука. Тя го пусна на мястото му (но не и преди да забележи, че отдолу няма нищо), след това сви ръце в юмруци, пое си дълбоко дъх и отиде да отвори.

На прага стоеше Себастиан. За първи път бе облечен в нещо различно от бяло и черно.

Вярно, беше обул същия черен панталон и ботуши, но за сметка на това носеше алена кожена туника, прихваната отпред с редица метални закопчалки и покрита със сложни сребърни и златни руни. Около двете си китки имаше ковани сребърни гривни, а на пръста си бе надянал пръстена на Моргенстърн.

Клеъри примига насреща му.

— Червено?

— Церемониално — отвърна той. — За ловците на сенки цветовете нямат същите значения като за хората. — Последната дума се отрони от устата му с истинско отвращение. — Нали знаеш старото детско стихче на нефилимите:

Черно — когато излизаш на лов през нощта, бяло — настане ли време на смърт и тъга. Златно — за рокля в щастлив сватбен ден, а за магия — цветът е червен.

— Ловците на сенки се женят в златно? — попита Клеъри. Не че я интересуваше особено, но се опитваше да запълни с тялото си празното пространство между вратата и рамката, та Себастиан да не може да види бъркотията, която бе оставила след себе си в обикновено подредената стая на Джейс.

— Съжалявам, че ще трябва да съкруша мечтите ти как се омъжваш цялата в бяло — ухили се той. — И като заговорихме за това, донесохти нещо, което да облечеш.

Той извади ръка иззад гърба си и й подаде сгъната дреха. Клеъри я взе и я разгъна. Оказа се дълга права рокля, лееща се на изящни вълни, от алена материя с причудлив златист блясък, като връхче на пламък. Презрамките бяха златни.

— Майка ни я носеше по време на церемониите на Кръга, преди да предаде баща ни — обясни Себастиан. — Облечи я. Искам да си с нея тази вечер.

— Тази вечер?

— Е, не върви да се появиш на церемонията с това, което носиш в момента. — Очите му обходиха тялото й — босите крака, прашните дънки и потничето, прилепнало по тялото й от пот. — Тази вечер външният ти вид… впечатлението, което ще направиш на новите ни следовници… е важно. Облечи я.

В главата на Клеъри запрепускаха безброй мисли. „Церемонията тази вечер. Новите ни следовници.”

— С колко време разполагам, за да… се приготвя?

— Около час — отвърна Себастиан. — До полунощ трябва да сме на свещеното място. Останалите ще се съберат там. Не би било уместно да закъснеем.

Един час. С разтуптяно сърце, Клеъри метна роклята върху леглото, където тя проблесна като метална броня. Когато се обърна, Себастиан все още беше на прага, а по устните му играеше полуусмивчица, сякаш възнамеряваше да стои там, докато тя се преоблича.