Касандра Клеър - Град на изгубени души

Мисълта му се насочи към Изабел. А после към семейството му — майка му, баща му и Беки.

„Клеъри — помисли си накрая. — Където и да си, ти си най-добрата ми приятелка. Винаги ще бъдеш най-добрата ми приятелка.”

След това вдигна книгата и зачете.

— Не! — Клеъри се изправи рязко, изпускайки мократа кърпа. — Джейс, не можеш да го направиш Те ще те убият.

Той си взе чиста риза, облече я и започна да закопчава копчетата, без да поглежда към нея.

— Първо ще се опитат да ме разделят от Себастиан. — Прозвуча така, сякаш и сам не си вярваше особено. — Ако не успеят, тогава ще ме убият.

— Това не ми е достатъчно. — Клеъри посегна към него, но той се дръпна и си нахлузи ботушите. Когато отново се обърна към нея, лицето му беше придобило мрачно изражение.

— Нямам избор, Клеъри. Така е правилно.

— Това е истинска лудост. Тук си в безопасност. Не можеш да захвърлиш живота си…

— Да спася себе си означава да извърша предателство. Все едно сам да сложа оръжие в ръцете на врага.

— Какво значение има дали е предателство? Какво значение има Законът? Ти си този, който има значение. Заедно ще намерим изход…

— Ние не можем да направим нищо. — Джейс взе стилито от нощното шкафче и го пъхна в джоба си, а после вдигна Вокала на смъртните. — Понеже аз няма да бъде себе си още много дълго. Обичам те, Клеъри. — Той повдигна лицето й нагоре и я целуна, бавно и продължително. — Направи го за мен.

— За нищо на света. Няма да ти помогна да се убиеш

Ала той вече отиваше към вратата с широки крачки, придърпвайки я след себе си. Двамата тръгнаха по стълбите, като говореха шепнешком.

— Това е истинска лудост — изсъска Клеъри. — Сам да се излагаш на опасност….

Джейс раздразнено изпусна дъха си.

— Сякаш ти никога не си го правила.

— Да, и това те вбесява — изшептя тя, докато подтичваше след него по стълбите. — Забрави ли какво ми каза в Аликанте…

Вече бяха в кухнята. Джейс остави Вокала върху плота и посегна да извади стилито си.

— Нямах право да ти го казвам. Клеъри, такава е нашата съдба. Ние сме ловци на сенки.

Това правим. Понякога се налага да поемаме и други рискове, различни от онези, на които се излагаме в битка.

Клеъри поклати глава и го стисна за китките.

— Няма да ти позволя.

По лицето му пробяга сянка на болка.

— Клариса….

Тя си пое дълбоко дъх; сама не вярваше какво се кани да направи. Ала пред очите й изникна образът на моргата в Града на тишината и труповете на ловци на сенки, подредени върху мраморни маси… не можеше да понесе Джейс да се превърне в един от тях. Всичко, което бе сторила — да дойде тук, да понесе онова, което бе понесла — бе направила, за да спаси живота му, а не за себе си. Помисли си за Алек и Изабел, които й бяха помогнали; за Мерис, която го обичаше и почти без да осъзнава какво върши, изкрещя с пълно гърло:

— Джонатан! Джонатан Кристофър Моргенстърн!

Очите на Джейс се разшириха.

— Клеъри… — започна той, но беше твърде късно. Тя го бе пуснала и отстъпваше назад. Себастиан сигурно вече идваше и Клеъри нямаше как да обясни на Джейс, че го прави не защото има доверие на брат си, а защото той бе единственото й оръжие, с което да го застави да остане.

Нещо сякаш профуча във въздуха и Себастиан изникна до тях. Вместо да губи време да слиза по стълбите, той просто се прехвърли през парапета и се приземи между тях. Косата му беше разрошена от съня; носеше тъмна тениска и черни панталони и Клеъри разсеяно се зачуди дали спи с дрехите. Очите му се местеха между двамата, преценявайки ситуацията.

— Любовна свада? — попита той. В ръката му нещо проблесна. Нож?

Гласът на Клеъри трепереше.

— Руната му е пострадала. Ето тук. — Тя сложи ръка над сърцето си. — Кани се да се върне. Да се предаде на Клейва…

Себастиан мълниеносно изтръгна Вокала от ръката на Джейс и го трясна върху кухненския плот. Джейс, все още пребледнял от шок, го наблюдаваше безмълвно и дори не трепна, когато Себастиан се приближи на сантиметри от него и го сграбчи за предницата на ризата. Горните й копчета се разтвориха, оголвайки ключицата му и Себастиан прокара стилито си по нея, вдълбавайки иратце в кожата. Джейс прехапа устни; очите му бяха пълни с омраза, когато Себастиан го пусна и направи крачка назад, все още със стилито в ръка.

— Честно, Джейс. Как изобщо ти хрумна, че ще ти се размине нещо такова? Направо съм зашеметен.

Джейс сви юмруци, докато иратцето, черно като въглен, започна да потъва в кожата му. Думите му излизаха с усилие, сякаш се мъчеше да си поеме дъх: