Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изабел се загледа в езерото. Една от малките златни халки, които носеше на ушите си, се бе оплела в кичур от косата й; Саймън жадуваше да се пресегне и да я освободи, да докосне бузата й с пръсти.

— А сега не си?

Той сви рамене. Погледна Магнус, който държеше нещо, приличащо на дълга, гъвкава пръчка и чертаеше с нея в мокрия пясък на брега. Беше отворил книгата със заклинания и четеше на глас, докато рисуваше. Алек го наблюдаваше с изражението на някой, който наблюдава непознат.

— Боиш ли се? — попита Изабел и се приближи мъничко до него. Саймън усети топлината на ръката й до своята.

— Не знам. Толкова голяма част от страха има физическо измерение — сърцето ти започва да бие яростно, облива те пот, пулсът ти се ускорява. Все неща, които вече не мога да изпитам.

— Жалко — подхвърли Изабел, загледана във водата. — Запотените момчета могат да бъдат страшно секси.

Саймън де поусмихна, което се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Може би наистина беше уплашен.

— Достатъчно с остроумията и духовитите отговори, госпожичке.

Устната на Изабел потрепери, сякаш се канеше да се усмихне, но после въздъхна.

— Знаеш ли какво никога не ми беше минавало през ума, че бих искала? Мъж, който да ме кара да се смея.

Саймън се обърна към нея и посегна към ръката й, без да го е грижа, че брат й ги гледа.

— Изи…

— Готово — заяви Магнус. — Свърших. Саймън, ела тук.

Те се обърнаха. Магнус стоеше насред кръг, който грееше със слаба бяла светлина. Всъщност бяха два кръга — един по-голям и един по-малък вътре в него, а в разстоянието между тях бяха нарисувани най-различни символи. Те също проблясваха — стоманено синьо— бяло сияние, като това на езерото.

Саймън чу как Изабел си пое дъх, но се отдалечи, без да я погледне. Така само щеше да направи всичко още по-трудно. Отиде до кръга, прекрачи очертанията му и застана в средата до Магнус. Оттам светът се виждаше сякаш го гледаше през вода — неясен и потрепващ

— Ето. — Магнус тикна книгата в ръцете му. Върху тънката хартия бяха надраскани неразбираеми руни, ала Магнус бе лепнал върху заклинанието лист, на който бе напечатано как точно се произнасят думите. — Просто прочети това — промърмори той. — Би трябвало да се получи.

Притиснал книгата към гърдите си, Саймън свали златния пръстен, който го свързваше с Клеъри, и му го подаде.

— Ако не се получи — каза, чудейки се откъде се бе взело необикновеното му спокойствие,

— някой трябва да го вземе. Това е единствената ни връзка с Клеъри и онова, което тя знае.

Магнус кимна и си сложи пръстена.

— Е, Саймън, готов ли си?

— Хей, запомнил си името ми.

Магнус му хвърли непроницаем поглед със зелено— златните си очи и излезе от кръга. Начаса той също стана неясен и размазан. Алек застана от едната му страна, а Изабел от другата. Беше прегърнала лактите си и дори през мъглата, която ги делеше, Саймън виждаше колко е нещастна.

Той се прокашля.

— Май ще е по-добре да се махнете.

Но те не помръднаха. Като че ли го чакаха да каже още нещо.

— Благодаря ви, че дойдохте тук с мен — рече той най-сетне, след като дълго напряга мозъка си, за да измисли нещо съдържателно — те сякаш го очакваха. Само че той не беше от онези, които държат дълги речи за сбогуване или се прощават драматично. Първо погледна към Алек: — Ъъъ, Алек. Винаги си ми бил по-симпатичен от Джейс. — Обърна се към Магнус. — Магнус, ще ми се да имах смелостта да нося панталони като твоите.

И най-накрая — Изи. Виждаше, че тя го гледа през мъглата, очите й — черни като обсидиан.

— Изабел. — Прочете въпроса в очите й, ала като че ли нямаше какво да й каже пред Алек и Магнус, нищо, което да изрази какво изпитва. Отстъпи назад, към самия център на кръга, и наведе глава. — Ами, довиждане, предполагам.

Стори му се, че те казаха нещо в отговор, но потрепващата мъгла между тях заглуши думите им. Видя как се обърнаха и поеха по пътеката през ябълковата градина обратно към къщата. Гледа ги, докато се превърнаха в черни точици. Докато вече не ги виждаше.

Умът му отказваше да приеме, че така и не бе успял да говори с Клеъри още веднъж преди да умре — дори не помнеше последните думи, които си бяха разменили. И въпреки това ако затвореше очи, чуваше смеха й да се носи над ябълковата градина; спомняше си какъв бе светът, преди да пораснат и всичко да се промени. Навярно би било някак правилно да умре тук. Та нали някои от най-щастливите му спомени бяха от това място. Ако Ангелът го поразеше с огън, прахта му щеше да се разпръсне между ябълковите дръвчета и над езерото. Нещо в тази идея му се стори умиротворяващо.