Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ти какво направи?

— Изнесох се оттам, сякаш ме гонеха — заяви Ребека. Саймън виждаше, че се опитва да изглежда силна, но в гласа й се долавяше тънка, уплашена нотка. — Повече от ясно бе, че мама е откачила.

— О — каза Саймън. Отношенията между Ребека и майка му открай време бяха обтегнати. Ребека обичаше да я нарича „куку” или „палнатата дама”, но за първи път Саймън имаше чувството, че наистина го мисли.

— Дяволски си прав — „о!” — сопна се Ребека. — Не бях на себе си. Пращах ти съобщения през пет минути. Най-сетне получих онзи калпав отговор, че си бил при някакъв приятел. А после поиска да се срещнем тук. Какво, по дяволите, е това, Саймън? И откога е така?

— Кое?

— Ти как мислиш? Ами че мама напълно е полудяла, разбира се. — Тънките пръсти на Ребека си играеха с шала. — Трябва да направим нещо. Да говорим с някого. Лекари. Да започнем да й даваме лекарства или нещо такова. Не знаех как да постъпя. Не и без теб. Ти си ми брат.

— Не мога — каза Саймън. — Тоест, не мога да ти помогна.

Гласът й омекна.

— Знам, че е кофти и че дори още не си завършил гимназия, но, Саймън, подобни решения трябва да вземаме заедно.

— Исках да кажа, че не мога да ти помогна за това с лекарствата. Нито пък да я заведем на лекар. Защото мама е права. Аз съм чудовище.

Ребека зяпна.

— Тя да не ти е промила мозъка?

— Не…

Гласът й потрепери.

— Знаеш ли, помислих си, че може да те е наранила… начина, по който говореше… но после си казах, не, никога не би го сторила, каквото и да става. Но ако някога го направи… ако някога те докосне и с пръст, Саймън, кълна се, че…

Саймън не можеше да издържа повече. Свали ръкавицата си и протегна длан към сестра си. Сестра му, която го бе водила за ръка по плажа, когато бе твърде малък, за да влезе сам във водата. Която бе бърсала кръвта му, когато се върнеше от тренировка по футбол, и сълзите му, след като баща му умря, а майка им се превърна в зомби и само лежеше в стаята си и се взираше в тавана. Която му четеше на глас, докато той лежеше в леглото си с форма на състезателен автомобил, толкова малък, че все още носеше пижама с терлици. “Аз съм Лоракс. Аз говоря от името на дърветата.” 2Която веднъж, опитвайки се да бъде домакиня, без да иска бе свила дрехите му в пералнята и те бяха придобили кукленски размери. Която му правеше обяд за училище, когато майка им нямаше време. Ребека. Последната връзка, която трябваше да пререже.

Вземи ръката ми.

Тя го направи и се намръщи.

— Толкова си студен. Да не си боледувал?

— Би могло да се каже. — Погледна я, мъчейки се да я накара да усети, че нещо у него не е наред, ала тя отвърна на погледа му с доверчиви кафяви очи. Саймън се опита да потисне жегналото го нетърпение. Вината не беше нейна. Тя не знаеше. — Измери пулса ми.

— Не знам как се мери пулс, Саймън. Следвам история на изкуството.

Той се пресегна и сложи пръстите й върху китката си.

— Натисни тук. Усещаш ли нещо?

За миг сестра му остана неподвижна, а вятърът си играеше с бретона й.

— Не. Трябва ли?

— Беки… — той дръпна ръката си подразнено. Не му оставаше нищо друго. Имаше само един начин. — Погледни ме — каза и когато Беки вдигна очи към лицето му, той накара кучешките си зъби да се издължат.

Тя изпищя.

Изпищя и падна от пейката върху пръстта и листата. Няколко минувачи ги изгледаха любопитно, но това все пак беше Ню Йорк — никои не се спря да ги зяпа, всички продължаваха по пътя си.

Саймън се чувстваше отвратително. Точно това бе искал, ала колко различно бе да я види на земята, закрила устата си с ръка и така пребледняла, че луничките й изпъкваха като мастилени петна. Точно както бе станало и с майка му. Помнеше как беше казал на Клеъри, че не съществува по-ужасно чувство от това, да не можеш да имаш доверие на хората, които обичаш, но всъщност не беше прав. Много по-ужасно бе хората, които обичаш, да се боят от теб.

— Ребека — започна, ала гласът му изневери. — Беки…

Тя поклати глава, без да сваля ръка от устата си. Беше седнала в пръстта, а шалът й се въргаляше в листата зад нея. При други обстоятелства би било смешно.

Саймън стана от пейката и коленичи до нея. Острите зъби ги нямаше, ала тя го гледаше така, сякаш все още бяха там. Много предпазливо той се пресегна и я докосна по рамото.

— Бекс. Никога не бих те наранил. Нито пък мама. Просто исках да те видя за последен път, за да ти кажа, че си отивам и повече няма да ме видите. Ще ви оставя на мира. Може да си направите Ден на благодарността. Аз няма да дойда. Няма да поддържаме връзка. Няма да…