Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Защо си будна? Току— що е съмнало.

Клеъри сграбчи бъркотията от одеяла и сви ръце в юмруци.

— Тази нощ— каза задавено. — Труповете… кръвта…

— За какво говориш?

— Това видях.

— Не и аз. — Джейс поклати глава. — Елфически наркотици. Нали знаеше…

— Изглеждаше толкова истинско.

— Съжалявам. — Той затвори очи. — Просто исках да се повеселя. Би трябвало да предизвикат усещане за щастие. Да те накарат да видиш красиви неща. Мислех, че ще се позабавляваме заедно.

— Видях кръв. И трупове, плаващи в аквариуми…

Джейс поклати глава и ресниците му се спуснаха надолу.

— Нищо от това не е било истинско…

— Дори онова, което се случи между нас… — Клеъри не довърши — очите му бяха затворени, гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Беше заспал.

Тя се изправи, без да го поглежда, и отиде в банята. Застана пред огледалото, докато вцепенение обхващаше тялото й. Беше покрита с петна от сребърното вещество и това й напомни за онзи път, когато една металическа химикалка беше протекла в раницата й, съсипвайки всичко в нея. Една от презрамките на сутиена й се беше скъсала, навярно когато Джейс я беше дръпнал предишната нощ. Около очите й имаше ивици размазана спирала, а кожата и косата й лепнеха от сребристия наркотик.

Повдигаше й се, струваше й се, че всеки миг може да припадне. Свали тънката рокля и бельото си и ги изхвърли в кошчето за боклук, преди да се пъхне в топлата вода.

Изми косата си няколко пъти, мъчейки се да махне засъхналата лепкава маса. Беше като да се опитва да отмие маслена боя. Мирисът на веществото също отказваше да си отиде, като вода от ваза с изгнили цветя — слаба, сладникава миризма на развалено върху кожата й, която никакви количества сапун не можеха да прогонят.

След като най-сетне сметна, че е толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, тя се изсуши и отиде в голямата спалня, за да се облече. Беше истинско облекчение отново да обуе дънки и ботуши и да си сложи памучен пуловер. Едва тогава, докато нахлузваше втория ботуш, натрапчивото усещане, че нещо не е наред, се завърна. Тя се вцепени.

Пръстенът й. Златният пръстен, с чиято помощ разговаряше със Саймън.

Нямаше го.

Клеъри трескаво го затърси. Прерови кошчето за боклук, за да види дали не се е закачил в роклята й, а после се зае да претършува всеки сантиметър от стаята на Джейс, докато той продължаваше да спи най-спокойно. Претърси килима, чаршафите, погледна и в чекмеджетата на нощните шкафчета.

Най-сетне приседна на леглото; сърцето й биеше до пръсване, стомахът й бе свит на топка.

Пръстенът го нямаше. Беше го изгубила, незнайно къде, незнайно как. Опита да си припомни кога го беше видяла за последен път. Със сигурност беше проблеснал на пръста й, докато въртеше камата в схватката с демоните. Дали не беше паднал в антикварния магазин? Или пък в нощния клуб?

Заби нокти в бедрата си, докато болката не я накара да изохка. „Съсредоточи се”, заповяда си. „Съсредоточи се.”

Може би се беше изхлузил някъде другаде в апартамента. Нищо чудно Джейс да я беше качил на ръце по стълбите.

Вероятността не беше много голяма, но и най-малката възможност трябваше да бъде проверена.

Изправи се на крака и излезе в коридора колкото се може по-тихо. Пристъпи към стаята на Себастиан и се поколеба. Не можеше да си представи какво би търсил пръстенът й там, а да го събуди само би й попречило. Обърна се и вместо това пое надолу по стълбите, като стъпваше възможно най-леко, така че ботушите й да не вдигат шум.

Умът й работеше трескаво. Ако не можеше да се свърже със Саймън, какво щеше да прави? Трябваше да му каже за антикварния магазин, за адамаса. Трябваше по-рано да се свърже с него. Искаше й се да удари стената с юмрук, но вместо това се застави да успокои мислите си и да разгледа всички възможности, които имаше. Себастиан и Джейс започваха да й имат доверие; ако успееше да се откъсне за мъничко от тях на някоя оживена улица, би могла да се обади на Саймън от уличен телефон. Или пък да се мушне в някое интернет кафе и да му изпрати имейл. Все пак знаеше за мунданската технология повече, отколкото тях двамата. Това, че пръстенът го нямаше, не означаваше, че всичко е изгубено.

Нямаше да се предаде.

Толкова бе погълната от мисли какво да прави, че в началото изобщо не забеляза Себастиан. За щастие, той беше с гръб към нея. Стоеше в дневната, с лице към стената.

Вече стигнала до последното стъпало, Клеъри замръзна за миг, а после притича по пода и се долепи до ниската стена, която разделяше кухнята от по-голямата стая. Нямаше повод за паника, убеждаваше се тя. Нали живееше тук. Ако Себастиан я видеше, можеше да му каже, че е слязла за чаша вода.