Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ами Джейс? Изгубих го в тълпата…

— Джейс ще ни намери. — Ръката на Себастиан се обви около нейната, учудващо топла и успокояваща и Клеъри се остави да бъде отведена до един от фонтаните в средата на стаята. Себастиан я сложи да седне на широкия мраморен ръб, след което се настани до нея. — Погледни водата и ми кажи какво виждаш.

Клеъри се наведе над гладката тъмна повърхност на басейна. Видя отражението си — очите й бяха широко отворени и диви, а гримът около тях се беше размазал и приличаше на синини, косата й беше разрошена. Миг по-късно Себастиан също се приведе напред и тя видя лицето му до своето. Сребърната му коса, отразена във водата, й напомни за луна, оглеждаща се в река. Посегна да докосне яркото сияние и водата се разлюля; отраженията им се разкривиха, неразпознаваеми.

— Е, какво видя? — попита Себастиан и в гласа му се долови настойчива нотка.

Клеъри поклати глава — ама че глупаво се държеше!

— Видях нас двамата — сгълча го тя. — Какво друго!

Себастиан сложи ръка под брадичката й и обърна лицето й към себе си. Очите му бяха черни като непрогледна нощ, само един тънък ореол от сребро делеше зеницата от ириса. — Не виждаш ли? Двамата сме еднакви, аз и ти.

— Еднакви? — Клеъри примига насреща му. В думите му имаше нещо страшно нередно, макар да не бе сигурна точно какво. — Не…

— Ти си ми сестра. Във вените ни тече една и съща кръв.

— Ти имаш демонска кръв. Кръвта на Лилит. — По някаква причина това й се стори смешно и тя се изкикоти. — Ти си изтъкан от мрак, мрак, мрак. А ние с Джейс сме светлина.

— Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн. Просто отказваш да го признаеш. А ако искаш Джейс, най-добре ще е да го приемеш. Защото сега той ми принадлежи.

— А ти на кого принадлежиш тогава?

Устните на Себастиан се разтвориха, ала звук не излезе. За първи път, помисли си Клеъри изненадано, той сякаш не знаеше какво да отговори. Странно — за нея самата думите й не бяха означавали кой знае какво, изрече ги, тласкана от случайно любопитство. Преди да успее да каже още нещо, над тях се разнесе глас:

— Какво става тук? — Джейс местеше поглед между тях, а по лицето му не можеше да се прочете нищо. Още от блещукащото вещество беше полепнало по него — сребристи капчици, проблясващи в златната му коса. — Клеъри. — Звучеше подразнено и Клеъри побърза да се отдръпне от Себастиан и да скочи на крака.

— Съжалявам — задъхано каза тя. — Изгубих се в тълпата.

— Забелязах. В един момент танцувах с теб, а в следващия ти изчезна, а един изключително настойчив върколак се опитваше да разкопчее дънките ми.

Себастиан се засмя.

— Момче или момиче?

— Не съм сигурен. И в двата случая не би му се отразило зле да се пообръсне. — Джейс улови ръката на Клеъри и обви пръсти около китката й. — Ще се прибираме ли? Или искаш да потанцуваме още малко?

— Да потанцуваме. Може ли?

— Вървете. — Себастиан се облегна назад, подпрял ръце на мраморния ръб на фонтана; усмивката му бе като острие на бръснач. — Нямам нищо против да погледам.

Нещо пробяга в съзнанието на Клеъри — споменът за кървав отпечатък от ръка. Изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил, и тя се намръщи. Нощта беше твърде красива, за да мисли за грозни неща. Погледна брат си за миг, преди да се остави Джейс да я поведе към края на тълпата, близо до сенките, където натискът на телата не беше толкова голям. Още едно кълбо от цветна светлина се пръсна над тях, докато вървяха; Клеъри вдигна глава и улови сладко— солените капчици върху езика си.

В средата на стаята, под свещника от кости Джейс спря и я придърпа към себе си. Ръцете й се обвиха около него, сребърните капки се стичаха като сълзи по лицето й. Тениската на Джейс беше тънка и Клеъри усещаше къде бе изгорена кожата му отдолу. Пръстите й се плъзнаха под ръба на дрехата и ноктите й го одраскаха леко по ребрата. Сребърни пръски полепнаха по миглите му, когато той я погледна. Наведе се, за да прошепне в ухото й; дланите му се спуснаха по раменете и надолу по ръцете й. Вече не танцуваха; хипнотизиращата музика продължаваше да се носи из помещението, увличайки телата около тях в ритъма си, ала Клеъри почти не забелязваше. Момче и момиче минаха покрай тях и се изсмяха, подхвърляйки нещо подигравателно на чешки; Клеъри не го разбра, но подозираше, че смисълът е нещо от рода на „намерете си стая”.

Джейс издаде нетърпелив звук и отново тръгна през тълпата, дърпайки я след себе си, докато не спряха в една потънала в сянка ниша.