Касандра Клеър - Град на изгубени души

Погледът на Саймън обходи разхвърляната дневна на Магнус и групичката, спореща за съдбата му.

— Не е само заради Клеъри.

— Е, не е и заради майка ти, нали? За това, че те нарече чудовище? Не е нужно да доказваш каквото и да било, Саймън. Тя е тази, която има проблем, не ти.

— Не, не е това. Джейс спаси живота ми. Длъжник съм му.

Изабел изглеждаше изненадана.

— Не възнамеряваш да го направиш само за да се издължиш на Джейс, нали? Защото мен ако питащ вече всички сме квит.

— Не, не съвсем. Виж, наясно сме какво е положението. Себастиан не може да се разхожда на свобода. Не е безопасно. Поне за това Клейвът е прав. Но ако той бъде убит, Джейс също ще умре. А ако Джейс умре, Клеъри…

— Ще го преживее — рязко отсече Изабел. — Тя е корава и силна.

— Но ще страда. Може би завинаги. Не искам да страда така. Не искам и ти да страдаш така.

Изабел скръсти ръце на гърдите си.

— Разбира се, че не. Но не мислиш ли, Саймън, че Клеъри ще страда и ако нещо се случи с теб?

Саймън прехапа устни. Честно казано, дори не бе помислил за това. Не и по този начин.

— Ами ти?

— Какво за мен?

— Ще страдаш ли, ако нещо ми се случи?

Изабел продължи да го гледа, изправила гръб и вирнала брадичка. Ала очите й блестяха.

— Да.

— Но искаш да помогна на Джейс.

— Да. Искам го.

— Тогава ме остави да го направя — каза Саймън. — Не става въпрос единствено за Джейс, нито пък за теб и Клеъри, макар че и тримата сте съществена част от всичко това. Искам да го направя, защото вярвам, че наближава мрак. Вярвам на Магнус, когато го казва. Вярвам, че Рафаел наистина се бои от война. Вярвам, че виждаме само малка част от плана на Себастиан, но не смятам за съвпадение, че взе Джейс със себе си. Нито пък това, че двамата са свързани. Той знае, че се нуждае от Джейс, за да спечели войната. Знае какво представлява Джейс.

Изабел не го отрече.

— Ти си не по-малко храбър от Джейс.

— Може би — отвърна Саймън. — Но не съм нефилим. Не мога да правя онова, на което той е способен. И не означавам толкова много за толкова много хора.

— Изключителна съдба и изключително страдание — прошепна Изабел. — Саймън… ти означаваш много за мен.

Той се пресегна и нежно сложи ръка на бузата й.

— Ти си воин, Из. Това правиш, такава си се родила. Но ако не можеш да се биеш срещу Себастиан, защото да го наранищ би означавало да нараниш и Джейс, не можеш да участваш във войната. А ако се наложи да убиеш Джейс, за да спечелиш войната, мисля, че това би погубило късче от душата ти. Е, аз не искам това да се случи, не и ако съм в състояние да сторя нещо, за да го променя.

— Не е честно. Че трябва да бъдеш ти…

— Сам го пожелах. Джейс обаче няма избор. Ако умре, ще бъде заради нещо, с което няма нищо общо, не и в действителност.

Изабел изпусна дъха си. След това свали ръце от гърдите си и го улови за лакътя.

— Добре тогава. Да вървим.

Тя го поведе обратно към другите и се прокашля. Те млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш изобщо не бяха забелязали, че двамата са се отдалечили.

— Достатъчно — заяви Изабел. — Саймън вече взе решение, решение, което зависи само от него. Ще призове Разиел. А ние ще му помогнем с всичко, с което можем.

Танцуваха. Клеъри се опитваше да се изгуби в пулсиращата музика и бесния ритъм на кръвта във вените си, както правеше някога в „Пандемониум“ със Саймън. Разбира се, Саймън никак не го биваше в танците, докато Джейс беше превъзходен танцьор. Имаше логика, помисли си Клеъри. С воинския самоконтрол и прецизното изящество на движенията му, придобити в безброй тренировки, надали имаше много неща, които тялото му да не може да направи. Той отметна глава назад — косата му беше потъмняла от пот и лепнеше на слепоочията му; извивката на шията му проблесна под светлината на свещника от кости.

Клеъри видя как го гледат останалите — одобрително, изпитателно, с хигцнически глад. В нея се надигна собственически инстинкт, който самата тя не знаеше как да нарече, нито бе в състояние да овладее. Приближи се до Джейс, плъзгайки тяло по неговото, както бе виждала други момичета да правят, докато танцуват, но който никога не се бе осмелявала да опита. Винаги й се бе струвало, че косата й ще се закачи в катарамата на нечий колан или нещо такова, ала сега бе съвсем различно. Месеците на тренировки й се отплащаха не само в схватка, но и всеки път, когато трябваше да използва тялото си. Движенията й бяха плавни и овладени както никога преди. Притисна тялото си до това на Джейс.