Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри го последва малко по-бавно. Докато се спускаха надолу, въздухът стана по-хладен, а бумтежът на музиката отслабна. Сега тя чуваше дишането им и виждаше сенките им, разкривени и издължени, да танцуват по стените.

Още преди да са стигнали до последното стъпало, Клеъри чу нова музика. Тя имаше още по-настойчив ритъм от тази на горния етаж — нахлу в ушите й, изпълни вените й и я замая. Почти й се виеше свят, когато остави и последното стъпало зад гърба си и се озова в огромна стая, която спря дъха й.

Всичко бе от камък — стените бяха грапави и изронени, подът под краката им — гладък. Пред отсрещната стена се издигаше внушителна статуя на ангел с черни криле — главата му се губеше в сенките високо над тях, а от крилете му се сипеха яркочервени гранати, които приличаха на капки кръв. Експлозии от цвят и светлина изригваха като фойерверки из цялата стая и по нищо не приличаха на изкуствените лъчи на горния етаж — тези бяха красиви и искрящи, и всеки път щом избухнеха, обсипваха танцуващата тълпа с дъжд от блещукащи светлинки. Огромни мраморни фонтани пръскаха вода, по чиято повърхност плаваха листенца от черни рози. А над всичко това, закачен на дълго златно въже над претъпкания с танцуващи хора под, висеше масивен свещник, направен от кости.

Беше толкова изкусно изработен, колкото и потресаващ. Основната му част беше направена от гръбначни стълбове, споени заедно; бедрени кости стърчаха като украса от ръцете на свещника, които се извиваха, за да приютят човешки черепи, във всеки от които имаше по една дебела свещ. Черен восък капеше от тях като демонска кръв и пръскаше танцуващата тълпа, която сякаш изобщо не забелязваше. Тълпа, която се поклащаше, въртеше и пляскаше… и в която нямаше нито един човек.

— Върколаци и вампири — обясни Себастиан, отвръщайки на неизречения въпрос на Клеъри. — В Прага те са съюзници. Тук… разпускат.

В стаята се усещаше топъл полъх, като вятър в пустинята; той повдигна сребристата коса на Себастиан и я запрати в очите му, скривайки изражението им.

Клеъри се измъкна от палтото си и го притисна към гърдите си, почти като щит. Огледа се наоколо с разширени очи. Усещаше „нечовечността” на останалите в помещението — вампирите с мъртвешката им бледност и ленива грация, и върколаците — свирепи и бързи.

— Ама те… няма ли да имат нещо против присъствието ни? Нали сме нефилими.

— Познават ме — отвърна Себастиан. — И знаят, че сте с мен. — Той посегна и издърпа палтото от ръцете й. — Ще ида да го закача.

— Себастиан…

Ала той вече бе изчезнал в тълпата.

Клеъри обърна очи към застаналия до нея Джейс. Той бе мушнал палци в колана си и се оглеждаше с нехаен интерес.

— Вампирска гардеробна? — попита тя.

— Защо не? — ухили се Джейс. — Забележи, че не предложи да занесе и моето палто. Казвам ти, кавалерството е мъртво. — При вида на въпросителното й изражение, той наклони глава на една страна. — Както и да е. Сигурно трябва да говори с някого.

— Значи не сме тук само за развлечение?

— Себастиан никога не прави каквото и да било само за развлечение. — Джейс улови ръцете й и я придърпа към себе си. — За разлика от мен.

Саймън изобщо не се изненада, че никой не остана въодушевен от плана му. Надигна се истински хор на неодобрение, последван от гласове, които се мъчеха да го разубедят и задаваха въпроси на Магнус за безопасността на това начинание. Саймън облегна лакти на коленете си и зачака всичко да отмине.

След известно време някой го докосна леко по ръката. Обърна се и за свое учудване видя, че Изабел му дава знак да я последва.

Спряха в сенките до една от колоните, докато зад тях спорът продължаваше с пълна сила.

Тъй като Изабел от самото начало бе от най-гласовитите противници на идеята му, Саймън се приготви да му се развикат. Тя обаче не се разкрещя, просто го гледаше, здраво стиснала устни.

— Добре — каза Саймън най-сетне, неспособен да понася повече това мълчание. — Предполагам, че точно сега не си особено доволна от мен.

— Предполагаш? Бих ти сритала задника, вампире, но не искам да си развалям скъпите нови ботуши.

— Изабел…

— Не съм ти гадже.

— Добре — съгласи се Саймън, макар да не можа да потисне жегналото го разочарование.

— Знам го.

— Никога не съм ти се сърдила за времето, което прекарваш с Клеъри. Дори те насърчавах. Знам колко много държиш на нея. И колко много тя държи на теб. Но това… това е безумна опасност, на която искаш да се изложиш. Сигурен ли си?