Касандра Клеър - Град на изгубени души

Някога и аз бях ловец на сенки. Живеех като теб. И също като теб имаше хора, които обичах достатъчно, за да поставя добруването им над всичко… над всяка клетва и всеки дълг.

— Имаше ли… — Мерис се поколеба. — Имаше ли деца?

Не. Не и деца.

— Съжалявам.

Няма защо. И се опитай да не позволиш страхът за Джейс да те погълне. Той е Херондейл, а те знаят как да оцеляват…

Нещо в Мерис се прекърши.

— Не е Херондейл, а Лайтууд. Джейс Лайтууд. Той е мой син.

Възцари се дълго мълчание. А после:

Не се опитвах да кажа нещо друго.

Брат Закарая отпусна ръце.

Има нещо, което трябва да знаеш. Ако Джейс се появи на картата за повече от няколко секунди, ще трябва да кажеш на Клейва. Най-добре се подготви за тази възможност.

— Не мисля, че съм в състояние. Те ще изпратят ловци след него. Ще му заложат капан. Той е само момче.

Той никога не е бил само момче.

Брат Закарая се обърна и излезе от стаята по същия плавен начин, сякаш се носеше във въздуха.

Мерис не го проследи с поглед — тя отново се взираше в картата.

Саймън?

Облекчение се разтвори в гърдите му като цвете. Гласът на Клеъри, предпазлив, ала така познат, изпълни главата му.

Погледна настрани. Изабел все още спеше. Изпод ъгълчетата на завесите се процеждаше дневна светлина.

Буден ли си?

Обърна се по гръб и се загледа в тавана.

Естествено, че съм буден.

Е, не бях сигурна. Вие сте, колко… шест, седем часа назад от мен. Тук е привечер.

Италия?

Сега сме в Прага. Красиво е. Има голяма река и страшно много сгради с кулички. Отдалеч малко прилича на Идрис. Но е студено. По-студено, отколкото у дома.

Добре, достатъчно с бюлетина за времето. В безопасност ли си? Къде са Себастиан и Джейс?

С мен са. Но аз се поотдалечих малко. Казах им, че искам да остана сама с гледката от моста.

Значи аз съм гледката от моста?

Клеъри се засмя или поне на Саймън му се стори, че смях изпълни главата му — тих, нервен смях.

Не мога да се бавя много. Макар че те сякаш не подозират нищо. Джейс… за него съм сигурна. Себастиан е по-потаен и труден за разбиране. Не мисля, че ми има доверие. Вчера претърсих стаята му, но не открих нищо… имам предвид, нищо, което да ми подскаже какво планират. Снощи…

Какво?

Нищо.

Странно бе как Клеъри можеше да е в главата му и въпреки това той да е в състояние да усети, че крие нещо от него.

В стаята си Себастиан държи кутията, която някога беше на майка ми. С детските му неща. Не мога да разбера защо.

Не си губи времето, мъчейки се да проумееш Себастиан, Той не го заслужава.

Опитвам се. Клеъри се засмя подразнено. Още ли си у Магнус?

Аха. Преминахме към втория етап от нашия план.

Така ли? А какъв беше първият?

Първият включваше седене около масата, поръчване на пица и спорове.

Какъв тогава е вторият? Седене около масата, пиене на кафе и спорове?

Не съвсем. Саймън си пое дълбоко дъх. Призовахме демона Азазел.

Азазел? Гласът й се извиси в главата му и Саймън едва не си запуши ушите. Значи за това бил онзи тъп въпрос за смърфовете! Кажи ми, че се шегуваш!

Не се шегувам. То е дълга история. И той й разказа по възможно най-краткия начин какво се бе случило, като гледаше как Изабел диша и как светлината зад завесите става все по-силна. Мислехме, че може да ни намери оръжие, което да рани само Себастиан, но не и Джейс.

Разбирам, но… да призовете демон? Клеъри не звучеше никак убедена. А и Азазел не е какъв да е демон. Аз съм при отбора на злото. Вие сте от отбора на доброто. Не го забравяй.

Знаеш, че нищо не е толкова просто, Клеъри.

Стори му се, че буквално почувства въздишката й, сякаш по кожата му полази хладен полъх и накара косъмчетата на тила му да настръхнат.

Знам.

Градове и реки, помисли си Клеъри, докато сваляше показалец от златния пръстен на дясната си ръка и обръщаше гръб на гледката от Карловия мост, за да се върне при Джейс и Себастиан. Те се намираха от другата страна на стария каменен мост и сочеха нещо, което тя не можеше да види. Вода с металически цвят се носеше безшумно под подпорите; осеяното с черни облаци небе над главата й имаше същия цвят.

Присъедини се към Себастиан и Джейс, с подръпвана от вятъра коса, и тримата продължиха напред. Двете момчета разговаряха тихичко; ако поискаше, Клеъри сигурно би могла да се включи, ала нещо в тихото обаяние на града, с куличките, издигащи се в мъглата далеч напред, събуждаше у нея желание да остане безмълвна, да попива гледките наоколо и да се отдаде на мислите си.