Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Бъркани или пържени?

— Бъркани. Не знаех, че можеш да приготвяш яйца. — Клеъри се приближи до плота. През прозорците струеше слънчева светлина (макар в къщата да нямаше часовници, тя предположи, че трябва да е късно утро) и кухнята проблясваше със стъклото и хрома си.

— Че кой не може да приготвя яйца? — зачуди се Джейс.

Клеъри вдигна ръка… едновременно със Себастиан. Тя не можа да потисне едно мимолетно трепване от изненада и побърза да свали ръка, но не преди Себастиан да го забележи и да се ухили. Той непрекъснато се хилеше и на Клеъри й се прииска да изтрие усмивката от лицето му с един шамар.

Извърна поглед от него и се залови да си приготви чиния с нещата на масата — хляб, прясно масло, сладко и бекон, от кръглите, по-жилави парченца. Освен това имаше сок, както и чай. Добре си похапват тук, помисли си. Макар че, ако съдеше по Саймън, момчетата на тази възраст бяха непрекъснато гладни. Погледна към прозореца… и едва не подскочи. Отвън вече не се виждаше канал, а далечен хълм, върху който се издигаше замък.

— Къде сме?

— Прага — отвърна Себастиан. — С Джейс имаме малко работа тук. — Той също погледна през прозореца. — Всъщност, много скоро ще трябва да излезем.

Клеъри му се усмихна сладко.

— Може ли да дойда с вас?

Себастиан поклати глава.

— Не.

— И защо? — Клеъри скръсти ръце на гърдите си. — Да не е някакво излизане по мъжки, на което не мога да присъствам? Да не сте решили да си направите еднакви прически?

Джейс й подаде чиния с бъркани яйца, ала гледаше към Себастиан.

— Защо пък да не дойде? — попита той. — Искам да кажа, че точно тази задача… не е опасна.

Очите на Себастиан бяха като в стихотворението на Фрост* — тъмни и дълбоки, те не издаваха нищо.

* Робърт Фрост (1874–1963) — американски поет. — Бел. прев.

— Всичко би могло да стане опасно.

— Е, ти решаваш — сви рамене Джейс и лапна една ягода, облизвайки сока й от пръстите си.

Това, помисли си Клеъри, беше недвусмислена и категорична разлика между този Джейс и онзи, когото тя познаваше. Нейният Джейс притежаваше необуздано и всепоглъщащо любопитство за всичко. Той никога не би приел нечий чужд план само с едно свиване на рамене. Той бе като океана, непрестанно хвърлящ се към скалист бряг, докато този Джейс беше… спокойна река, проблясваща на слънцето.

„Защото е щастлив?”

Клеъри толкова силно стисна вилицата си, че кокалчетата й побеляха. Ненавиждаше това гласче в главата си. Също като кралицата на феите, то посяваше съмнения там, където не би трябвало да има такива, и задаваше въпроси, които нямаха отговор.

— Отивам да си взема нещата. — След като грабна още един плод от чинията и го пъхна в устата си, Джейс изтича на горния етаж. Клеъри изви глава, за да го проследи с поглед. Стъклените стъпала бяха прозрачни и той сякаш летеше нагоре, а не се изкачваше по тях.

— Не си ядеш яйцата. — Себастиан се беше приближил иззад кухненския плот (все така безшумно, по дяволите) и я гледаше, повдигнал вежди. Имаше едва доловим акцент — смесица от акцента на хората, които живееха в Идрис, и нещо по-британско. Клеъри се зачуди дали преди го беше крил или просто тя не бе забелязала.

— Всъщност не обичам яйца — принудена бе да признае.

— Но не искаше да кажеш на Джейс, понеже изглеждаше толкова доволен, че може да ти приготви закуска.

Тъй като беше напълно прав, Клеъри не каза нищо.

— Забавно, нали? — подхвърли Себастиан. — Лъжите, които добрите хора наговарят. Сега той навярно ще ти приготвя яйца всяка сутрин до края на живота ти, а ти ще се насилваш да ги ядеш, защото не си в състояние да му кажеш, че не ги харесваш.

Клеъри си спомни кралицата на феите.

— Любовта превръща всички ни в лъжци, нали?

— Точно така. Бързо схващащ а? — Той направи крачка към нея и тревожно вълнение опари нервите й. Беше си сложил същия одеколон, като този на Джейс. Клеъри разпозна смесицата от цитрус и черен пипер, ала върху Себастиан миризмата стоеше различно. Някак погрешно.

— По това си приличаме — каза той и започна да си разкопчава ризата.

Клеъри рязко се изправи.

— Какво правиш?

— Спокойно, сестричке. — Той разкопча и последното копче и ризата му се разтвори. По устните му пробяга ленива усмивка. — Нали ти си момичето с магическите руни?

Клеъри кимна бавно.

— Трябва ми руна за сила. И ако ти наистина си най-добрата, значи искам ти да ми я направиш Нали няма да откажеш една руна на големия си брат? — Тъмните му очи я пронизваха. — Пък и нали искаш да ти дам шанс?