Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Погледни. — Тя свали ръце от врата му и посочи белезите от зарасналите знаци, които белееха по сребристата й кожа — върху гърлото и ръцете, по извивките на гърдите. — Грозни са, нали?

— Нищо у теб не е грозно, Изи — изумено възрази той.

— Момичетата не би трябвало да са покрити с белези — най-спокойно каза тя. — Но теб не те притесняват.

— Те са част от теб… Разбира се, че не ме притесняват.

Изабел сложи пръст върху устните му.

— А това, че си вампир, е част от теб. Миналата нощ не те помолих да дойдеш просто защото не можех да се сетя за никой друг. Искам да бъда с теб. Плаши ме до смърт, но е така.

Очите й блестяха и преди да успее да се почуди за повече от миг дали в тях има сълзи, Саймън вече се бе привел към нея и я целуваше. Този път не беше неловко. Този път Изабел се притисна в него и изведнъж той се озова под нея, завъртайки я, така че тя да бъде отгоре му. Дългата й черна коса ги обгърна като завеса. Прокара ръце по гърба й, а тя зашепна нежни думи. Усещаше белезите й под връхчетата на пръстите си и искаше да й каже, че за него те са украшения, доказателство за храбростта й, което я правеше още по-красива. Ала това би означавало да спре да я целува, а той не искаше да го прави. Изабел стенеше и се движеше в прегръдките му; пръстите й бяха в косата му, докато те се преобръщаха, така че сега тя беше под него, ръцете му бяха пълни с мекотата и топлината й, устата му — с вкуса й, с уханието на кожата й, на сол, парфюм и… кръв.

Саймън отново застина. Изабел, която сякаш грееше в мрака, го почувства и го улови за раменете.

— Направи го — прошепна, а Саймън усети учестения ритъм на сърцето й до гърдите си. — Искам да го направиш

Той затвори очи и като притисна чело о нейното, опита да се успокои. Зъбите му отново се бяха издължили и опираха в долната му устна, настойчиво и болезнено.

— Не.

Дългите й съвършени крака се увиха около него, глезените й сякаш го приковаха към нея.

— Искам да го направиш— повтори тя. Гърдите й се долепиха плътно до неговите, когато изви гръб и се повдигна, оголвайки гърлото си. Мирисът на кръвта й беше навсякъде, обливаше го като вълна, изпълваше стаята.

— Не се ли боиш? — прошепна той.

— Боя се. Но въпреки всичко искам да го направиш.

— Изабел… не мога…

И тогава я ухапа.

Остри като бръснач, зъбите му потънаха във вената на шията й, както нож се забива в кората на ябълка. Кръв нахлу в устата му. Не приличаше на нищо, което бе изживявал досега. С Джейс беше полумъртъв, а с Морийн чувството за вина го бе смазало още докато пиеше от нея. Определено с никого от двамата не бе усетил, че им харесва.

Ала Изабел изохка, очите й се отвориха, а тялото й подскочи. Мъркайки като котка, тя го милваше по косата, по гърба — леки, настойчиви движения, които сякаш казваха „Не спирай. Не спирай.” Топлина струеше от нея и се изливаше в него, възпламенявайки тялото му; Саймън никога не бе изпитвал — не бе си представял дори, че е възможно да изпита нещо подобно. Усещаше силния, равномерен ритъм на сърцето й, който пулсираше във вените й и преливаше в неговите, и в този миг сякаш отново бе жив, а сърцето му туптеше от екстаз…

Саймън се отдръпна. И сам не бе сигурен как, ала се отдръпна и като се опъна по гръб, заби пръсти в твърдия матрак. По тялото му все още пробягваха тръпки, когато кучешките му зъби се прибраха. Около него сякаш блещукаха безброй светлинки, както винаги в първите мигове след като пиеше жива, човешка кръв.

— Изи… — Боеше се да я погледне, боеше се, че сега, когато зъбите му вече не бяха върху шията й, в очите й ще види отвращение или ужас.

— Какво?

— Ти не ме спря. — В думите му имаше едновременно обвинение и надежда.

— Не исках да те спирам. — Сега вече Саймън я погледна. Тя лежеше по гръб, а гърдите й се повдигаха учестено, сякаш беше тичала. От едната страна на гърлото й имаше две дупчици, от които към ключицата й се стичаха тънки струйки кръв. Тласкан от инстинкт, дошъл от дълбините на съществото му, Саймън се приведе и облиза кръвта от гърлото й, вкусвайки сол и самата нея. Изабел потрепери, пръстите й в косата му се раздвижиха.

— Саймън… — Той се отдръпна. Изабел го гледаше с големите си тъмни очи, сериозна, със зачервени бузи. — Аз…

— Какво? — В продължение на един безумен миг мислеше, че тя ще каже, че го обича, ала вместо това тя поклати глава, прозя се и като провря пръст в една от гайките на дънките му, се заигра с голата кожа на кръста му.

Саймън бе чувал, че прозявката е признак на загуба на кръв. Обзе го ужас.