Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Реших, че с дневния вампир може да сте поиграли на разни хапещи игри.

— Двамата със Саймън никога не сме играли хапещи игри — ледено заяви тя. — Всъщност, изобщо не разбирам как някой доброволно би поискал да пият от кръвта му. А и мислех, че ненавиждаш и презираш долноземците.

— Не. Не ме бъркай с Валънтайн.

— Да — промърмори тя. — Защото е толкова трудно да ви сбърка човек.

— Не е моя вината, че приличам на него, а ти — на нея. — При мисълта за Джослин устните му се извиха в гримаса на отвращение и Клеъри се намръщи. — Ето, виждаш ли. Вече ме гледаш по този начин.

— По кой начин?

— Сякаш се развличам, като подпалвам приюти за бездомни животни и си паля цигарите със сираци. — Той си сипа още една чаша вода. Когато извърна глава настрани, Клеъри забеляза, че раните от ухапване на шията му вече бяха започнали да заздравяват.

— Ти уби дете — рязко каза тя. Даваше си сметка, че трябва да си държи устата затворена и да се преструва, че не смята Себастиан за чудовище. Ала ставаше дума за Макс. В мислите й той все още бе жив, като първия път, когато го видя — заспал на един диван в Института, с книга в скута и изкривени очила върху дребното личице. — За такова нещо няма прошка.

Себастиан си пое рязко дъх.

— Така значи. Свалихме картите, а, сестричке?

— А ти какво мислеше? — Гласът й беше изтънял и уморен, ала Себастиан потръпна, сякаш му се беше сопнала.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че беше нещастен случай? — Той за втори път постави чашата си на плота. — Нямах намерение да го убивам. Само да го зашеметя, за да не проговори…

Клеъри го накара да замълчи с поглед. Не можеше да скрие омразата в очите си: знаеше, че трябва, знаеше и че просто не е в състояние.

— Наистина. Исках само да го зашеметя, както направих с Изабел. Не прецених правилно силата си.

— Ами Себастиан Верлак? Истинският Себастиан? Нали уби и него?

Себастиан се взираше в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път: около дясната му китка имаше сребърна верижка, от която висеше метална пластинка, като гривна за идентифициране… и скриваше белега, където Изабел му бе отсякла ръката.

— Не очаквах да се съпротивлява…

Отвратена, Клеъри понечи да слезе от стола, ала Себастиан я сграбчи за китката и я придърпа към себе си. Топлината на кожата му върху нейната й напомни за Идрис и как допирът му я бе изгорил.

— Джонатан Моргенстърн уби Макс. Но ако вече не съм същият човек? Не забелязваш ли, че дори не използвам същото име?

— Пусни ме.

— Вярващ че Джейс е различен — тихо каза Себастиан. — Вярващ че не е същият, че кръвта ми го е променила. Не е ли така?

Клеъри кимна безмълвно.

— Тогава защо ти е толкова трудно да повярващ че може да е подействало и в обратната посока? Че неговата кръв ме е променила. Може би вече не съм онзи, който бях.

— Ти наръга Люк. Някого, на когото държа. Когото обичам…

— Той се канеше да ме направи на решето с пушката си — отвърна Себастиан. — Ти го обичащ а аз дори не го познавам. Просто спасявах живота си и този на Джейс. Наистина ли не го разбираш?

— Ами ако само казваш онова, което според теб ще ме накара да ти се доверя?

— Мислиш ли, че онзи, който бях някога, би се вълнувал дали ми имаш доверие или не?

— Ако иска нещо от мен — да.

— Може би това, което искам, е сестра.

При тези думи Клеъри неволно вдигна очи към него… не вярваше на ушите си.

— Ти нямаш представа какво е семейство. Нито пък би знаел какво да правиш с една сестра, ако имаше такава.

— Но аз имам сестра. — Гласът му беше нисък. По яката на ризата му, там, където платът се докосваше до кожата, тъмнееха петънца кръв. — Аз ти давам шанс — да видищ че с Джейс се опитваме да направим нещо добро. Не можеш ли и ти да ми дадеш шанс?

Мислите на Клеъри се върнаха към онзи Себастиан, когото помнеше от Идрис. Беше го чувала да звучи развеселено, дружелюбно, резервирано, иронично, настойчиво и ядосано. Ала никога не го бе чувала да звучи умолително.

— Джейс ти има доверие — продължи той. — Но не и аз. Сигурен е, че го обичаш достатъчно, за да захвърлиш онова, което някога си ценила и в което си вярвала, за да бъдеш с него. Независимо от всичко.

Клеъри усети как челюстта й се напряга.

— И откъде знаеш, че не бих го направила?

Себастиан се изсмя.

— Защото си моя сестра.

— Двамата изобщо не си приличаме — изсъска тя и видя как по лицето му бавно се разля усмивка. Преглътна останалата част от думите си, ала вече бе твърде късно.