Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри се зачуди дали в очите на другите белезите му биха били така красиви, както в нейните, или тя ги виждаше по този начин само защото го обичаше, а те бяха част от него. Всеки от тях разказваше своя история. Някои дори му бяха спасили живота.

Той промърмори нещо насън и се обърна по гръб. Ръката му, върху опакото, на която се открояваше черната руна с отвореното око, сега почиваше върху стомаха му, а над нея бе единствената руна, която Клеъри не намираше за красива — тази на Лилит, същата, която го бе обвързала със Себастиан.

Тя сякаш туптеше — като рубинения медальон на Изабел… или като второ сърце.

Безшумна като котка, Клеъри се изправи на колене в леглото и откачи камата на Херондейл от стената. Снимката, която тя придържаше, изпърха във въздуха и се преобърна, преди да се приземи по лице на пода.

Клеъри преглътна и отново погледна към Джейс. Дори и в този миг, той бе така жив и като че ли грееше отвътре, сякаш в него гореше огън. Белегът върху гърдите му туптеше ритмично.

Тя вдигна ножа.

Клеъри се събуди рязко; сърцето й биеше до пръсване. Стаята препускаше около нея като въртележка; все още бе тъмно, Джейс я бе прегърнал с една ръка и тя усещаше топлия му дъх върху тила си и ритъма на сърцето му до гърба си. Затвори очи и се опита да преглътне горчивия вкус в устата си.

Беше сън. Просто сън.

Само че повече нямаше да успее да заспи. Надигна се предпазливо, отмести ръката на Джейс настрани и стана от леглото.

Подът беше леденостуден и тя потрепери, когато босите й крака го докоснаха. Откри бравата в полумрака, натисна я и отвори вратата. И се вцепени.

Въпреки че в коридора нямаше прозорци, висящите от тавана абажури хвърляха достатъчно светлина. Подът бе осеян с локви от нещо тъмно и лепкаво на вид, а върху една от варосаните стени съвсем ясно се виждаше кървав отпечатък от ръка. Кръв бе опръскала стената на различни интервали чак до стълбището, където имаше дълго, тъмно петно.

Клеъри погледна към стаята на Себастиан. Вратата беше затворена и под нея не се процеждаше светлина, нито пък долиташе някакъв звук. Тя си спомни русокосото момиче с блузката, украсена с пайети, вдигнало очи към брат й. Отново погледна кървавия отпечатък. Беше като съобщение — вдигната ръка, която сякаш казваше „Спри”.

И тогава вратата на Себастиан се отвори.

Той пристъпи в коридора, облечен в черни дънки и дебела риза; сребристобялата му коса беше разрошена. Прозяваше се и при вида на Клеъри едва не подскочи, а по лицето му се изписа искрена изненада.

— Защо си будна?

Клеъри рязко си пое дъх. Въздухът имаше металически привкус.

— Аз ли? Ами ти?

— Тръгнал съм към долния етаж за кърпи. Трябва да почистя тази бъркотия — нехайно отвърна той. — Вампирите и техните игрички…

— Не изглежда като да е резултат от игра — каза Клеъри. — Момичето… русокосото момиче, което беше с теб… какво стана с нея?

— Малко се уплаши при вида на вампирските зъби. Понякога се случва. — Изражението й го накара да избухне в смях. — Е, накрая все пак се вразуми. Дори искаше още. Сега спи в леглото ми. Ако искаш да се уверищ че е жива…

— Не… няма нужда. — Клеъри сведе очи. Щеше й се да не бе само по копринената нощница. Чувстваше се гола. — Ами ти?

— Искаш да знаеш дали съм добре? — Всъщност, не го беше попитала това, но той изглеждаше доволен. Подръпна яката на ризата си и Клеъри видя две прободни рани над ключицата му. — Няма да ми се отрази зле едно иратце.

Клеъри не каза нищо.

— Да слезем на долния етаж. — Той й даде знак да го последва и пое по стъкленото стълбище както си беше бос. След моментно колебание Клеъри се подчини. Докато вървеше, Себастиан палеше всички лампи по пътя си, така че докато стигнат до кухнята, тя грееше с топла светлина. — Вино? — предложи Себастиан и отвори хладилника.

Клеъри се настани на един от столовете край кухненския плот и приглади нощницата си.

— Само вода.

Наблюдаваше го как налива две чаши минерална вода — една за нея и една за себе си. Плавните му, сведени до минимум движения бяха като на Джослин, ала овладяността им несъмнено бе наследил от Валънтайн. Всъщност, те й напомняха на движенията на Джейс — като на грижливо подготвен танцьор.

Той побутна чашата й към нея, като в същото време поднесе другата към устните си.

— Навярно го знаеш — каза той, когато я пресуши и я постави обратно на плота, — но от забавленията с вампири страшно се ожаднява.

— Защо да го знам? — Въпросът й прозвуча по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Себастиан сви рамене.