Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Аз бих казал съвсем същото. Но хайде, Клеъри. Нали си тук. Не можеш да се върнеш Така или иначе избра да свържеш съдбата си с Джейс. Отиди докрай. Бъди част от онова, което се случва. А после може да решиш какво мислиш за… мен.

Без да вдига поглед от мраморния под, Клеъри кимна едва— едва.

Себастиан се пресегна, за да отмахне кичура коса, паднал над очите й, и светлините в кухнята се отразиха в гривната му, онази, която Клеъри бе забелязала по-рано, с гравираните думи. “Еxaltaberis inferno”.

— Какво означава? — попита тя, полагайки смело ръка върху китката му.

Себастиан погледна пръстите й, докосвайки сребърното украшение.

— „Така правим с тираните”. Нося го, за да ми напомня за Клейва. Говори се, че това извикали римляните, които убили Цезар, преди да се е превърнал в диктатор.

— Думи на предатели — каза Клеъри и отпусна ръка.

Тъмните очи на Себастиан пламнаха.

— Или на борци за свобода. Историята се пише от победителите, сестричке.

— И ти възнамеряваш да напишеш тази глава, така ли?

Той се усмихна широко, тъмните му очи горяха.

— И още как.

Когато Алек се прибра в апартамента на Магнус, всички лампи бяха угасени, ала в дневната мъждукаше синкавобяло сияние. Отне му няколко секунди, докато осъзнае, че идва от пентаграмата.

Свали си обувките до вратата и колкото се може по-тихо влезе в голямата спалня. В стаята беше тъмно, единствената светлина идваше от низ коледни лампички, увити около перваза. Магнус спеше по гръб, завивките бяха вдигнати до кръста му, а едната му ръка почиваше върху корема му без пъп.

Алек бързо се съблече по боксерки и се пъхна в леглото, като се надяваше да не го събуди. За съжаление беше забравил да включи в сметките си Председателя Мяу, който се бе мушнал под одеялото. Лакътят му се стовари точно върху опашката на котарака, който изврещя с цяло гърло и изскочи от леглото. Магнус се изправи, примигвайки.

— Какво става?

— Нищо — отвърна Алек, проклинайки наум всички котки по света. — Не можах да заспя.

— И реши да излезеш? — Магнус се обърна на една страна и сложи ръка на голото му рамо.

— Кожата ти е студена и миришеш на нощ.

— Отидох да се поразходя. — Алек беше благодарен, че в стаята е тъмно и Магнус не може да види лицето му. Знаеше, че изобщо не го бива в лъжите.

— Къде?

„В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд.”

— Тук и там — отвърна той безгрижно. — Нали знаеш. Из разни загадъчни, тъмни места.

— Загадъчни места?

Алек кимна и Магнус се отпусна върху възглавниците.

— Виждам, че си се поразходил из царството на лудите — промърмори той и затвори очи.

— Донесе ли ми нещо?

Алек се приведе и го целуна по устните.

— Само това — каза меко и понечи да се отдръпне, ала Магнус, който бе започнал да се усмихва, вече го бе уловил за ръцете.

— Е, след като така и така ме събуди, може поне да се погрижиш да си заслужава. — И той придърпа Алек върху себе си.

Като се имаше предвид, че вече бяха прекарали една нощ заедно, Саймън не бе очаквал втората му нощ с Изабел да е толкова неловка. От друга страна, този път Изабел беше трезвена и будна… и очевидно очакваше нещо от него. Проблемът бе, че той не бе съвсем сигурен какво.

Беше й дал да облече една негова риза и тактично бе погледнал на другата страна, докато тя се мушваше под одеялото и се отдръпваше до стената, оставяйки му колкото си иска свободно място.

Самият той не си бе направил труда да се преоблече, само си свали обувките и чорапите и пропълзя до нея, както си беше по дънки и тениска. В продължение на миг— два останаха да лежат един до друг, а после Изабел се завъртя и се долепи до него, прегръщайки го малко непохватно. Коленете им се удариха. Един от ноктите на краката й го одраска по глезена. Саймън опита да се премести малко напред и челата им се чукнаха.

— Ау! — възкликна Изабел възмутено. — Не би ли трябвало да си малко по-добър в това? Саймън бе искрено объркан.

— Защо?

— Всички тези нощи, които си прекарал в леглото на Клеъри, вплетени във вашите платонически прегръдки. — Беше притиснала глава, в рамото му, така че гласът й прозвуча приглушено. — Мислех, че…

— Ние само спахме. — Саймън предпочете да не казва нищо за това колко съвършено си пасваха с Клеъри и как да спи в едно легло с нея бе толкова естествено, колкото и да диша, нито пък за това как уханието на косата й му напомняше за детство, слънчеви лъчи, изящество и простота. Имаше чувството, че това изобщо не би помогнало.