Касандра Клеър - Град на изгубени души

Но тогава не се бе хранил от няколко дни. Сега беше различно. Знаеше докъде може да стигне. Сигурен бе в това.

— Разбира се — повтори. — Би било страхотно.

Камила се усмихна насмешливо на Алек от дивана.

— Е, къде си този път според Магнус?

Алек, който си бе направил импровизирана пейка, като бе сложил една дъска между две тухли, изпъна дългите си крака и погледна ботушите си.

— В Института, за да си взема малко дрехи. Щях да отида в Харлем, но вместо това дойдох тук.

Камила присви очи.

— И защо?

— Защото не мога да го направя. Не мога да убия Рафаел.

Камила вдигна ръце.

— И защо не? Да не би нещо да те свързва с него?

— Та аз почти не го познавам. Но да го убия означава съвсем предумишлено да наруша законите на Завета. Не че и преди не съм ги нарушавал, но има разлика между това да ги нарушиш по основателна причина и да го сториш заради собствения си интерес.

— Мили боже. — Камила започна да крачи напред— назад. — Опази ме от нефилими със съвест.

— Съжалявам.

Очите й се присвиха.

— Съжаляваш? Ще те накарам да… — тя не довърши. — Александър — продължи след малко, вече по-спокойно. — Ами Магнус? Ако си останеш същият, ще го изгубиш.

Алек я следеше с поглед, докато тя, вече овладяла се, се движеше с котешка стъпка, а по лицето й се четеше единствено заинтригувано съчувствие.

— Къде е роден Магнус?

Камила се изсмя.

— Дори и това ли не знаеш? За бога! Батавия*, ако толкова много те интересува. — По лицето на Алек се изписа недоумение и тя изсумтя. — Индонезия. Разбира се, тогава се е наричала Холандски Източни Индии. Доколкото знам, майка му е била тамошна, а баща му — някакъв скучен колонизатор. Е, не истинският му баща. — Устните й се извиха в усмивка.

* Старо име на град Джакарта. — Бел. прев.

— Кой е истинският му баща?

— На Магнус ли? Един демон, разбира се.

— Знам, но кой демон?

— Какво значение би могло да има това, Александър?

— Имам чувството — упорито настоя Алек, — че баща му е изключително могъщ и високопоставен демон. Но Магнус не иска да говори за него.

Камила въздъхна и тежко се отпусна на дивана.

— Разбира се, че не иска. В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек Лайтууд. Непрочетената книга винаги е по-интересна от онази, която вече знаем наизуст.

— Имаш предвид, че му казвам твърде много? — сопна се Алек при този съвет. Някъде дълбоко в тази красива и студена обвивка се криеше жената, с която той споделяше неповторимо изживяване — да обича и да бъде обичан от Магнус. Тя положително знаеше нещо, някаква тайна, ключ, който да му попречи да развали всичко.

— Почти съм сигурна. Макар да си живял толкова малко, че се чудя дали има кой знае какво за казване. Обзалагам се, че вече не са ти останали никакви историйки.

— Е, за мен пък е повече от ясно, че политиката ти да не споделяш абсолютно нищо, също не е дала особен резултат.

— Само че аз не бях така решена да го задържа на всяка цена, както ти.

— Е, ако бе искала да го задържиш — попита Алек, като знаеше, че идеята не е добра, но то беше по-силно от него, — какво би направила по друг начин?

Камила въздъхна драматично.

— Онова, което си твърде млад, за да разбереш, е, че всички крием по нещо. Крием неща от онези, които обичаме, защото искаме да се представим в най-добрата си светлина, но също така и защото очакваме, че ако любовта ни е истинска, те ще разберат, без да се налага да питат. В едно истинско партньорство, онова, което устоява на времето, съществува неизречено сродство на мислите и чувствата.

— Н— но — заекна Алек. — Мислех, че той очаква от мен да бъда откровен. Искам да кажа, че ми е трудно да се разкрия дори пред хора, които съм познавал през целия си живот — като Изабел или Джейс…

Камила изсумтя.

— Това е друго. Когато намериш истинската любов, вече не се нуждаеш от други хора в живота си. Нищо чудно, че Магнус не смее да се открие пред теб, при положение че си толкова зависим от тях. Когато любовта между двама души е истинска, те би трябвало да задоволяват всяко желание и всяка нужда на другия… Слушаш ли ме, млади Александър? Защото съветите ми са ценни, а аз не ги давам често…

Полупрозрачна утринна светлина изпълваше стаята. Клеъри се надигна в леглото и се загледа в спящия Джейс. Лежеше на една страна; в синкавия въздух косата му имаше светъл месингов цвят. Беше сложил буза върху ръката си, като малко дете. Върху рамото му се виждаше белегът с форма на звезда, виждаше се и рисунъкът на старите руни, покриващи ръцете, гърба и страните му.