Касандра Клеър - Град на изгубени души

Магнус сви рамене.

— Кой знае какво иска от тях. Може би просто е самотен.

— Едва ли е отвлякъл Джейс от покрива само защото си е търсел компания — отсече Изабел. — Той замисля нещо.

И тримата погледнаха Саймън.

— Клеъри се опитва да разбере какво. Обаче й трябва време. И не ми казвайте, че нямаме време — добави той. — Тя много добре го знае.

Алек прокара пръсти през тъмната си коса.

— Добре, само че току— що пропиляхме цял ден. Ден, с който не разполагаме. Никакви глупави идеи повече. — Гласът му бе нетипично рязък.

— Алек. — Магнус сложи ръка върху рамото на приятеля си, който стоеше изпънат, забил сърдит поглед в пода. — Добре ли си?

Алек вдигна очи.

— Та кой казваш си ти?

Магнус ахна тихичко и за първи път откакто Саймън го познаваше, придоби уплашено изражение. То трая само миг, но определено не беше плод на въображението.

— Александър!

— Да разбирам, че е твърде рано да си правя шеги с изгубените спомени, така ли? — каза Алек.

— Ти как мислиш? — повиши глас Магнус, но преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори и в стаята влязоха Мая и Джордан. Бузите им бяха порозовели от студа, а Мая (както Саймън забеляза с леко сепване) носеше коженото яке на Джордан.

— Идваме право от участъка — възбудено каза тя. — Люк още не се е събудил, но по всичко изглежда, че ще се оправи… — Тя млъкна изведнъж, забелязала все още проблясващата пентаграма, облаците черен дим и обгорените места по пода. — Добре, какви сте ги вършили тук?

С помощта на малко магически прах и умението на Джейс да се покатери върху извит мост, залюлявайки се само с една ръка, двамата с Клеъри успяха да се изплъзнат на италианската полиция, без да бъдат арестувани. Когато най-сетне спряха да бягат, те рухнаха до една сграда, заливайки се от смях и сплели ръце. За миг Клеъри изпита истинско, спиращо дъха щастие и трябваше да зарови глава в рамото на Джейс, напомняйки си, че това не беше той, преди смехът й да заглъхне.

Джейс очевидно сметна внезапното й мълчание за признак, че е уморена. Улови я нежно за ръка и я поведе към уличката, откъдето бяха тръгнали, и тесния канал, където между два моста се издигаше безлична къща — същата, от която бяха излезли. По гърба на Клеъри пробяга тръпка.

— Студено ли ти е? — Джейс я придърпа към себе си и я целуна; беше много по-висок от нея и трябваше или да се наведе, или да я повдигне. В този случай избра второто и Клеъри едва успя да потисне изуменото си ахване, когато я вдигна във въздуха и я пренесе през стената. След като я пусна да стъпи, той затвори с крак внезапно появилата се зад тях врата и тъкмо се канеше да си свали якето, когато отнякъде се разнесе сподавен смях.

Клеъри се откъсна от Джейс в същия миг, в който около тях лумнаха светлини. Себастиан седеше на дивана, вдигнал крака върху масичката пред себе си. Русата му коса беше разрошена, очите му бяха лъскавочерни. Освен това не беше сам — от двете му страни имаше по едно момиче. Русокосо и оскъдно облечено в лъскава минипола и потниче с пайети, едното бе сложило ръка върху гърдите на Себастиан. Другото бе по-младо и имаше късо подстригана черна коса и някак по-деликатен вид; около главата си носеше лента от червено кадифе и бе облечено в черна дантелена рокля.

Клеъри усети как нервите й се обтягат. Момичето беше вампир. Сигурна бе в това, макар и сама да не знаеше откъде — може би беше заради восъчнобелия блясък на кожата му или пък бездънността на очите му, или Клеъри просто бе започнала да усеща тези неща, както се очакваше от един ловец на сенки. Момичето разбра, че тя знае — в това Клеъри също бе сигурна. То й се усмихна широко, разкривайки малки, заострени зъби, след което се наведе и ги прокара по ключицата на Себастиан. Клепачите му потрепнаха, руси ресници се спуснаха върху тъмни очи. Той погледна Клеъри през тях, без да обръща внимание на Джейс.

— Хареса ли ти малката ти среща?

На Клеъри страшно й се искаше да му отговори нещо грубо, но вместо това само кимна.

— В такъв случай искаш ли да се присъединиш към нас? — Той посочи себе си и двете момичета. — За по едно питие?

Тъмнокосото момиче се изсмя и каза нещо на италиански с въпросителна интонация.

— N0 — отговори Себастиан. — е ггаа зогеПа.

Момичето се облегна назад с разочарован вид. Устата на Клеъри беше пресъхнала. В този миг коравите пръсти на Джейс откриха нейните.

— Няма да стане — заяви той. — Ние се качваме горе. Ще се видим утре сутрин.

Себастиан вдигна ръка; пръстенът на Моргенстърн улови светлината и проблесна като сигнален огън.