Касандра Клеър - Град на изгубени души

Без да я пуска, Джейс се претърколи на една страна. Лодката се разклати и Клеъри чу плисъка на водата, докато ръцете на Джейс се спускаха към кръста й, за да помилват нежната кожа в основата му. Зарови пръсти в косата му и затвори очи, обгърната от мъгла и от звука и мириса на вода. Минаха безброй векове, в които съществуваха единствено устните на Джейс върху нейните, полюшването на лодката и ръцете му върху кожата й. Най-сетне, след часове или пък броени минути, до ушите й долетяха викове — сърдит италиански глас се надигна и проряза нощта.

Джейс се отдръпна, лицето му имаше лениво и извинително изражение.

— Най-добре да се махаме.

Клеъри го погледна замаяно.

— Защо?

— Защото това е мъжът, чиято лодка задигнахме — обясни Джейс и придърпа ризата си надолу. — И той всеки момент ще повика полицията.

И той трябва да отговаря за всичките престъпления

Магнус им бе казал, че не могат да използват никакво електричество по време на церемонията по призоваването на Азазел, така че апартаментът бе осветен единствено от свещи. Подредени в кръг в средата на стаята, те имаха различна големина и яркост, но до една грееха с един и същ синкавобял пламък.

Във вътрешността на кръга с помощта на пръчка от самодивско дърво Магнус беше начертал пентаграма, прогаряйки очертанията на припокриващите се триъгълници върху пода. В разстоянията, оформени от пентаграмата, бяха нарисувани символи, каквито Саймън не бе виждал никога преди — не бяха съвсем букви, но не бяха и руни, и въпреки топлината от пламъчетата на свещите, от тях се излъчваше смразяващо усещане за заплаха.

Навън вече бе тъмно — онзи мрак, който идва с ранните залези на наближаващата зима. Изабел, Алек, Саймън и Магнус (който четеше напевно от „Забранени ритуали”) бяха застанали на основните места около кръга. Гласът на Магнус ту се издигаше, ту спадаше; латинските думи приличаха на молитва, ала обърната наопаки и зловеща.

Пламъците подскочиха и символите, издълбани върху пода, започнаха да горят в черно. Председателят Мяу, който ги наблюдаваше от един ъгъл, изсъска и се скри в сенките.

Синкавобелите пламъци отново се извисиха и сега Саймън едва успяваше да види Магнус през тях. В стаята ставаше все по-топло, а напевът на магьосника — все по-бърз; по скулите му проблясваха капчици пот, от влагата и горещината косата му започна да се накъдря.

От средата на пентаграмата лумна огън, надигна се гъст, черен облак, който бавно се разсея из стаята и накара всички, с изключение на Саймън, да се задавят и разкашлят, преди да се завихри и отново да се слее в средата на пентаграмата, приемайки формата на мъж.

Саймън примига. Не беше сигурен какво точно бе очаквал, но определено не беше това. Висок мъж с кестенява коса, нито млад, нито стар — лице без възраст, нечовешко и студено. Широкоплещест, облечен в добре ушит черен костюм и лъскави черни обувки. Около всяка от китките му имаше тъмночервена резка, следа от окови или въжета, впивали се в кожата му в продължение на дълги години. В очите му горяха червени пламъци.

— Кой призовава Азазел? — Гласът му прозвуча като стържене на метал върху метал.

— Аз. — Магнус най-сетне затвори книгата, която държеше. — Магнус Бейн.

Азазел бавно изви глава към него. Тя се въртеше някак странно на врата му, като змийска глава.

— Магьоснико — каза той. — Знам кой си.

Веждите на Магнус подскочиха.

— Така ли?

— Онзи, който призовава. Който пленява. Унищожителят на демона Марбас. Син на…

— Хайде сега — побърза да каже Магнус. — Няма нужда да се връщаме на това.

— Напротив. — Азазел говореше съвсем рационално, дори развеселено. — Ако се нуждаеш от пъклено съдействие, защо не призовеш баща си?

Алек гледаше Магнус с отворена уста и Саймън усети, че му съчувства. Те всички май смятаха, че Магнус не знае нищо за баща си, освен това че е бил демон, накарал майка му да повярва, че е съпругът й. Алек очевидно не знаеше повече от тях, което, предполагаше Саймън, нямаше как да му е приятно.

— Двамата с баща ми не сме в особено добри отношения — заяви Магнус. — Бих предпочел да не го замесвам в това.

Азазел вдигна ръце.

— Както кажеш, господарю. Ти ме държиш в кръга. Какво ще поискаш?

Магнус не отговори, ала по изражението на демона бе ясно, че разговаря с него безмълвно, ум с ум. Пламъците в очите на Азазел подскачаха и танцуваха като нетърпеливи деца, заслушани в приказка.