Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Е как тогава искаш да го нарека?

Той я вдигна и я завъртя във въздуха, преди да я пусне да стъпи.

— Краен случай на вземане назаем.

Притегли я към себе си и Клеъри настръхна. Краката й се хлъзнаха и двамата тупнаха върху дъното на лодката, което беше равно, влажно и миришеше на вода и мокро дърво.

Клеъри се озова върху Джейс, коленете й — от двете страни на бедрата му. Водата се просмукваше в ризата му, ала той като че ли нямаше нищо против. Сложи ръце под главата си, при което ризата му се повдигна.

— Буквално ме повали със силата на страстта си. Готино, Фрей.

— Падна само защото го искаше. Нали те познавам — отвърна тя. Лунните лъчи го осветяваха като прожектор, сякаш на света съществуваха само те двамата. — Ти не губиш равновесие толкова лесно.

Джейс докосна лицето й.

— Равновесие може и да не губя, ала същото едва ли може да се каже и за сърцето ми.

Клеъри усети как пулсът й се ускори и трябваше да преглътне, преди да успее да отговори нехайно, сякаш той се шегуваше:

— Някой хваща ли се на такива захаросани фрази?

— Защо мислищ че е просто фраза?

Лодката се разклати; Клеъри политна напред и трябваше да сложи ръце върху гърдите му, за да запази равновесие. Бедрата й се притиснаха в неговите и тя видя как очите му се разшириха — дяволито проблясващото злато на ирисите потъмня, погълнато от черните му зеници, в които Клеъри виждаше отразени и себе си, и нощното небе.

Джейс се надигна на лакът и сложи ръка на тила й. Тя усети как тялото му се извива в дъга, за да се долепи до нейното, но когато устните му докоснаха нейните, се отдръпна лекичко, сякаш не бе съвсем сигурна дали да допусне целувката. Желаеше го, желаеше го толкова силно, че се чувстваше празна, сякаш копнежът я бе изгорил отвътре. Независимо какво й казваше умът — че това не е Джейс, не и нейният Джейс — тялото й си го спомняше, помнеше очертанията и допира му, уханието на кожата и косата му… и си го искаше обратно.

Усмихна се с устни, допрени до неговите, сякаш просто го дразнеше, а после се претърколи на една страна и се сви до него върху мокрото дъно. Джейс не се възпротиви и вместо това обви ръка около раменете й; под тях лодката се полюшваше леко и успокояващо. На Клеъри й се искаше да сложи глава на рамото му, но не го стори.

— Носим се по течението — отбеляза тя.

— Знам. Искам да ти покажа нещо. — Джейс съзерцаваше небето. Белият сърп на луната приличаше на издувано от вятъра платно. Гърдите на Джейс се повдигаха и спускаха ритмично, пръстите му си играеха с косата й. Клеъри лежеше неподвижно до него, гледаше как звездите отминават, като астрологически часовник, и се питаше какво ли чакат. Най-сетне го чу — шуртящ звук като от вода, изливаща се от пукнат бент. Небето потъмня и сякаш закипя от безброй препускащи фигури. Клеъри едва успяваше да ги различи през облаците и разстоянието, ала като че ли бяха мъже с дълги коси, като перести облаци, възседнали коне с копита, чиито копита алеенеха, като окъпани с кръв. Ек на ловджийски рог прокънтя в мрака, звездите потрепериха и нощта сякаш се сви, когато мъжете изчезнаха зад луната.

Клеъри бавно изпусна дъха си.

— Какво беше това?

— Дивият лов. — Гласът на Джейс звучеше някак далечно и приказно. — Хрътките на Габриел. Дивото войнство. Имат много имена. Това са елфи, които презират земните съдилища. Те яздят нашир и надлъж по небето, впримчени във вечен лов. Веднъж в годината към тях може да се присъедини и някой смъртен… ала включиш ли се в Лова, не можеш никога да го напуснеш.

— Защо тогава някой би го направил?

Джейс се завъртя и изведнъж се озова върху Клеъри, притискайки я към дъното на лодката. Тя почти не забелязваше влагата — усещаше горещината, която струеше на вълни от тялото му, очите му горяха. Джейс притежаваше умението да се подпре над нея така, че да не я притиска с цялата си тежест, ала едновременно с това тя усещаше всеки сантиметър от тялото му — очертанията на бедрата му, копчетата на дънките му, белезите му.

— Има нещо привлекателно в идеята напълно да изгубиш контрол — каза той. — Не мислиш ли?

Клеъри отвори уста, за да отговори, но преди да успее да отговори, той вече я целуваше.

Беше го целувала толкова пъти — нежни, ефирни целувки, както и настойчиви, отчаяни целувки; мимолетно докосване на устните им, за да си кажат довиждане и такива, които сякаш продължаваха часове… и тази не беше различна. Точно както споменът за обитателите на една къща може да остане дълго след като те са си отишли, като свръхестествен отпечатък, така и тялото й си спомняше Джейс. Помнеше вкуса му, извивката на устните му върху своите, усещането от белезите му под пръстите си. Захвърли всички съмнения и посегна, за да го привлече към себе си.