Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Камила не е преобразена наскоро, следователно не е наша отговорност — заяви Скот.

— Знам, но мен ако питате, намерите ли я, ще намерите и Морийн — каза Джордан.

— Ако е с Камила, не би убивала толкова безразсъдно — възрази Рафаел. — Камила би я спряла. Тя е кръвожадна, ала познава Клейва и Законите и би се погрижила Морийн да не им се набива на очи. Не, държанието на Морийн показва всички признаци на подивял вампир.

— Тогава си прав. — Джордан се облегна в стола си. — Ник ще има нужда от подкрепление, иначе…

— Иначе може да му се случи нещо? Може би това ще ти помогне за в бъдеще да изпълняваш задачите си малко по-съвестно — каза претор Скот.

Джордан зяпна.

— Саймън не беше отговорен за превръщането на Морийн във вампир. Нали ви казах…

— Знам, знам — махна с ръка претор Скот. — В противен случай щеше да бъдеш повикан обратно, Кайл. Но повереникът ти все пак я ухапа и то докато беше под твоя надзор. И именно връзката й с него, независимо колко далечна, в крайна сметка доведе до превръщането й във вампир.

— Дневният вампир е опасен. — Очите на Рафаел пламнаха. — Открай време го казвам.

— Не е опасен — яростно възрази Мая. — Има добро сърце.

При тези думи Джордан й хвърли кос поглед, толкова мимолетен, че тя се зачуди дали не си е въобразила.

— Дрън, дрън, дрън — пренебрежително каза Рафаел. — Вие, върколаците, никога не можете да се съсредоточите върху истинския проблем. Доверих се на Претор Лупус, защото новосъздадените долноземци са ваша отговорност. Но да допуснете Морийн да се развилнее така, говори лошо за целия ми клан. Ако не я откриете в най-скоро време, ще се обърна за помощ към всички вампири, с които разполагам. В крайна сметка — усмихна се той и изящните му зъби проблеснаха, — в правото си сме да я убием.

След като се нахраниха, Клеъри и Джейс поеха обратно към апартамента в обгърнатата от мъгла вечер. Улиците бяха пусти, водата в каналите блестеше като стъкло. Свърнаха зад поредния ъгъл и се озоваха пред тих канал, обграден от къщи със спуснати капаци на прозорците. Лодки във формата на черни полумесеци се полюшваха във водата.

Джейс се засмя лекичко и пристъпи напред, подръпвайки Клеъри след себе си. На светлината от уличните лампи очите му изглеждаха златни и още по-големи. Той коленичи край канала и Клеъри зърна сребрист отблясък — стилито му. След миг една от лодките се откъсна от веригата, с която бе завързана, и се понесе по водата. Джейс мушна стилито обратно в колана си и скочи, приземявайки се леко върху дървената седалка в предната част. След това протегна ръка на Клеъри: — Ела.

Тя премести поглед от него към лодката и поклати глава. Беше съвсем мъничко по-голяма от кану и боядисана в черно, макар че боята беше влажна и се лющеше. Изглеждаше лека и чуплива като играчка и Клеъри си представи как се преобръща и двамата с Джейс се озовават в ледено— зелената вода.

— Не мога. Ще я обърна.

Джейс поклати нетърпеливо глава.

— Разбира се, че можеш. Нали аз съм те обучавал.

И за да я убеди, той направи крачка назад и застана на ръба, точно до ключа за греблото. Погледна я и устните му се извиха в полуусмивка. По всички закони на физиката, помисли си Клеъри, лодката би трябвало да се преобърне на една страна. Ала Джейс стоеше там, изпънал гръб, и сякаш бе направен от дим. Зад него се виждаха вода и камъни, канали и мостове и нито една съвременна сграда. Със светлата си коса и Стойката си, спокойно можеше да мине за някой ренесансов принц.

Той отново й протегна ръка.

— Забрави ли? Можеш да бъдеш толкова лека, колкото си поискаш.

Не беше забравила. Часове, прекарани в тренировки — как да пада, как да пази равновесие, как да се приземява както Джейс бе направил преди малко — сякаш си късче пепел, реещо се плавно надолу. Задържа дъха си и скочи. Зелената вода прелетя под нея и тя се приземи върху носа на лодката. Олюля се за миг, ала после си възвърна равновесието.

Изпусна дъха си с въздишка на облекчение и чу как Джейс се засмя, докато скачаше обратно на дъното на лодката, което очевидно беше пробито, тъй като дървото бе покрито с тънък слой вода. Беше по-висок от нея с поне двайсет сантиметра, така че сега, когато Клеъри бе стъпила върху мястото за сядане, лицата им бяха на едно ниво. Той сложи ръце около кръста й.

— Е, къде искаш да отидем?

Клеъри се огледа. Бяха се отдалечили доста от брега.

— Да не смяташ да откраднем лодката?

— „Кражба” е толкова грозна дума — отбеляза той.