Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Русалка — каза Джейс. — Има стари родове, които от векове живеят във Венеция. Малко са странни. За тях е по-добре да плуват в чисти води, далеч в открито море и да се хранят с риба, вместо с отпадъци. — Той вдигна очи към залеза. — Целият град потъва. След стотина години водата ще покрие всичко. Само си представи какво би било да плуваш в океана и да докоснеш върха на базиликата „Сан Марко”. — При тези думи той махна към другата страна на канала.

Клеъри усети как я жетва скръб при мисълта, че цялата тази красота ще изчезне.

— Нищо ли не може да се направи?

— Да се повдигне цял град? Или да се удържи океана? Не може да се направи кой знае какво. — Бяха достигнали стъпала, отвеждащи нагоре. Откъм водата повя вятър и се заигра със златистата коса на Джейс. — Всичко се стреми към ентропия*. Цялата вселена се разширява, звездите се отдръпват една от друга и бог знае какво пада в пролуките между тях.

— Той замълча. — Добре де, това прозвуча малко налудничаво.

* Величина, характеризираща подредеността (или хаоса) в една система. — Бел. прев.

— Може би е от всичкото вино, което изпи на обяд.

— Да не мислиш, че не мога да нося на пиене? — Те свърнаха зад един ъгъл и сякаш се озоваха в приказна земя от светлини. Клеъри запримигва, докато очите й свикнат. Беше малко ресторантче с маси, разположени и вътре, и навън; между тях, като гора от магически дървета, бяха разпръснати нагряващи лампи, окичени с коледни светлини. Джейс пусна ръката й за малко, само колкото да намери маса, и много скоро двамата седяха до канала, заслушани в плискането на водата в камъните и звука на малките лодки, полюшвани от лекото вълнение.

Умора бе започнала да залива Клеъри на талази, като вълничките, миегци стените на канала. Тя каза на Джейс какво иска и го остави да поръча на италиански, а когато келнерът се отдалечи, с облекчение се приведе напред, облегна ръце на масата и положи глава върху тях.

— Май пътуването между измеренията ми се отразява — подхвърли тя.

— Нали знаеш, че времето също е измерение — отвърна Джейс.

— Педант. — Клеъри го замери с една троха от кошничката с хляб на масата и той се ухили.

— Онзи ден се мъчех да си спомня всички смъртни грехове — каза той. — Алчност, завист, лакомия, ирония, педантизъм…

— Почти съм сигурна, че иронията не е смъртен грях.

— Аз пък съм почти сигурен, че е.

— Похот — заяви Клеъри. — Похотта е смъртен грях.

— И пляскането.

— Смятам, че това се включва в похотта.

— Аз пък смятам, че заслужава отделна категория — възрази Джейс. — Алчност, завист, лакомия, ирония, педантизъм, похот и пляскане. — Белите коледни светлинки се отразяваха в очите му. Изглеждаше по-красив отвсякога, помисли си Клеъри, и едновременно с това — по-далечен, по-труден за достигане. Тя си спомни думите му за потъващия град и разстоянието между звездите и в съзнанието й изникнаха стиховете на една от песните на Ленард Коен*, която групата на Саймън изпълняваше (не особено добре):

* Прочут канадски поет и музикант; цитатът е от песента „Химн”. — Бел. прев.

„Всяко нещо си има пролука,

Именно така се промъква светлината.”

И в спокойствието на Джейс трябва да имаше пролука, начин да бъде достигната истинската му същност, която, сигурна бе Клеъри, все още се криеше някъде там.

Кехлибарените очи на Джейс я гледаха изучаващо. Той сложи ръка върху нейната и на Клеъри й трябваха няколко секунди, докато си даде сметка, че докосва златния й пръстен.

— Какво е това? Не помня да си имала елфически пръстен.

Тонът му бе нехаен, ала сърцето на Клеъри прескочи един удар. Да го лъже в лицето не бе нещо, в което имаше кой знае какъв опит.

— На Изабел е — отвърна, като сви рамене. — Изхвърляше всички подаръци, които някога бе получила от бившето си гадже, елфа Мелиорн — този пръстен ми хареса и тя каза, че мога да го задържа.

— А пръстенът на Моргенстърн?

Клеъри реши, че тук е по-добре да каже истината.

— Дадох го на Магнус, за да може да те открие с негова помощ.

— Магнус — Джейс изрече името, сякаш ставаше дума за някой непознат, и изпусна дъха си.

— Все още ли смятащ че постъпи правилно като дойде тук с мен?

— Да. Радвам се, че съм с теб. Пък и… винаги съм искала да видя Италия. Никога не съм пътувала много. Дори не съм излизала от Америка…

— Нали беше в Аликанте — напомни й той.

— Добре де, ако не се броят магическите страни, невидими за обикновените хора, не съм пътувала много. Със Саймън крояхме планове. След като завършехме гимназия, възнамерявахме да обиколим Европа на палатки… — Гласът на Клеъри заглъхна. — Сега звучи толкова глупаво.