Касандра Клеър - Град на изгубени души

Надигна се рязко. Имаше чувството, че светът се накланя все по-застрашително, а тя се е вкопчила безпомощно, мъчейки се да не полети в черната бездна, зейнала под нея.

Струваше й се, че я обгръщат бързо сгъстяващи се сенки. С Джейс и Себастиан там някъде, нещата можеха единствено да се влошат. Чакаха ги нови загуби и още смърт. Трябваше да признае, че от седмици не се бе чувствала по-жива от онези мигове на зазоряване, когато целуваше Джордан в колата му.

Като насън, тя се изправи, прекоси стаята и отвори вратата на банята. Зад матираното стъкло на душ кабината различи силуета на Джордан. Надали можеше да я чуе над шума на водата, докато тя си сваляше дънките, пуловера и бельото. Пое си дълбоко дъх, отиде до душ кабината, плъзна вратата настрани и пристъпи вътре.

Джордан рязко се обърна, отмятайки мократа коса от очите си. Водата беше гореща и лицето му се бе зачервило, от което очите му грееха. А може би не само топлата струя караше кръвта да се качва в главата му, докато я изпиваше с поглед… всеки сантиметър от тялото й. Мая отвърна на погледа му без следа от притеснение. Медальонът на Претор Лупус проблясваше във влажната вдлъбнатинка на шията му, по раменете и гърдите му имаше сапунена пяна, докато той се взираше в нея, примигвайки заради водата, която влизаше в очите му. Беше красив, но Мая открай време си го знаеше.

— Мая? — колебливо проговори той. — Ти…

— Шшг. — Мая постави пръст върху устните му, докато с другата си ръка затвори вратата на кабината. След това се приближи и го прегърна, оставяйки водата да отмие мрака от телата им. — Не говори. Просто ме целуни.

И той го стори.

— Какво, в името на Ангела, искаш да ми кажеш с това, че Клеъри я няма? — попита Джослин с пребледняло лице. — Откъде знаещ след като току— що си се събудил? Къде е отишла?

Саймън преглътна мъчително. Докато растеше, Джослин му бе почти като втора майка. Свикнал бе със закрилническото й държание към Клеъри, но в това отношение тя винаги го бе смятала за свой съюзник, някой, който също като нея бе готов да застане между Клеъри и опасностите на света. А ето че сега го гледаше като враг.

— Снощи ми изпрати съобщение… — започна той, но спря, когато Магнус му даде знак да се върне на масата.

— Най-добре седни — каза Магнус; от двете му страни Изабел и Алек следяха с разширени очи разиграващата се пред тях сцена, ала магьосникът не изглеждаше особено изненадан. — Разкажи ни какво става. Имам чувството, че ще отнеме известно време.

Така и стана, макар и не толкова, колкото Саймън се бе надявал. Когато приключи с обясненията, свит в стола си и забил очи в надрасканата маса пред себе си, той най-сетне вдигна глава и видя, че Джослин го наблюдава с поглед, студен като Ледовития океан.

— Оставил си дъщеря ми да отиде… с Джейс… на някакво неоткриваемо място, където никой от нас не може да се свърже с нея?

Саймън сведе поглед към ръцете си.

— Аз мога. — Той вдигна десницата си, на която носеше златния пръстен. — Нали ви казах, че тази сутрин се чух с нея. Добре е.

— Изобщо не е трябвало да й позволяваш да отиде!

— Не съм й позволявал. Тя щеше да отиде, независимо от всичко. Реших, че ще е добре да има поне някакво спасително въже, след като така или иначе не можех да я спра.

— Ако трябва да сме справедливи — обади се Магнус, — не мисля, че изобщо някой би могъл да я спре. Клеъри винаги прави каквото си науми. — Той погледна към Джослин. — Няма как да я задържиш в клетка.

— Имах ти доверие — сопна му се тя. — Как е успяла да излезе?

— Отворила е портал.

— Но нали каза, че имало магически защити…

— За да задържат опасността навън, не да попречат на гостите ми да излизат. Джослин, дъщеря ти не е глупачка и върши онова, което смята за правилно. Не можеш да я спреш. Никой не може. Тя страшно прилича на майка си.

Джослин го изгледа в продължение на един дълъг миг с леко отворена уста и Саймън си даде сметка, че разбира се, Магнус трябва да е познавал майката на Клеъри като по-млада, когато бе предала Валънтайн и Кръга и едва не бе загинала във Въстанието.

— Тя е малко момиче — заяви най-сетне Джослин и се обърна към Саймън. — Значи си говорил с нея? С помощта на тези… тези пръстени? След като е отишла?

— Тази сутрин — отвърна Саймън. — Каза, че е добре. Че всичко е наред.

Вместо да я успокои, това като че ли още повече разгневи Джослин.

— Естествено, че това е казала. Саймън, не мога да повярвам, че си допуснал да го направи. Трябваше да й попречиш…