Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Как, като я вържа ли? — Саймън не вярваше на ушите си. — Да я окова с белезници за масата в закусвалнята?

— Ако не е имало друг начин. По-силен си от нея. Разочарована съм от…

Изабел се изправи.

— Добре, достатъчно. — Тя изгледа свирепо Джослин. — Абсолютно несправедливо е да се караш на Саймън за нещо, което Клеъри сама е решила да направи. И какво, ако Саймън все пак я беше завързал? До края на живота й ли щеше да я държиш вързана? Рано или късно щеше да ти се наложи да я пуснеш и тогава? Тя би изгубила доверието си в Саймън, така, както вече няма доверие и на теб, задето си откраднала спомените й. Което, ако не си забравила, е било в опит да я предпазиш. Може би ако не я беше пазила толкова много, тя щеше да знае по-добре как да разпознава опасностите и не би била толкова потайна… нито толкова безразсъдна!

Всички зяпнаха Изабел и Саймън изведнъж си припомни какво му бе казала Клеъри веднъж — че Изабел рядко държала речи, но когато го сторела, си струвало да бъдат чути. Лицето на Джослин бе пребледняло около устните.

— Отивам в участъка, за да бъда с Люк — заяви тя. — Саймън, на всеки двайсет и четири часа ще очаквам да ми докладващ че дъщеря ми е добре. Ако пропуснеш някоя вечер, ще отида при Клейва.

И тя излезе от апартамента, затръшвайки вратата толкова силно, че мазилката край касата се пропука.

Изабел отново седна, този път — до Саймън. Той не каза нищо, но й протегна ръка и тя я улови, преплитайки пръсти в неговите.

— Е — наруши най-сетне мълчанието Магнус. — Кой е готов да призовем Азазел? Защото ще ми трябват цял куп свещи.

Джейс и Клеъри прекараха целия ден, скитайки по криволичещи улички, които минаваха покрай канали, чиято вода имаше най-различен цвят — от наситенозелено до мътно— синьо. Проправиха си път между туристите на площад „Сан Марко” и по Моста на въздишките и пиха еспресо — силно, налято в малки чашки — в кафене „Флориан”*. Объркващият лабиринт на улиците мъничко напомняше на Клеъри за Аликанте, макар в Аликанте да липсваше усещането за елегантен упадък, което се излъчваше от Венеция. Тук нямаше широки пътища и автомобили, само лъкатушещи тесни улички и мостове, надвиснали над малахитовозелени води. Небето над тях започна да придобива тъмносиния цвят, който имаше вечерният сумрак на късната есен, и в града припламнаха светлинки — в миниатюрни бутици, в барове и ресторанти, които сякаш изникваха от нищото и отново потъваха в него в мига, в който двамата с Джейс ги отминеха, оставяйки смях и светлини зад себе си.

* Прочуто кафене във Венеция; отворено през 1720 г., то е едно от най-старите кафенета в Европа. — Бел. прев.

Когато Джейс я попита дали е готова за вечеря, тя кимна решително. Започнала бе да се чувства виновна, задето все още не бе изкопчила никаква информация от него и задето всъщност се забавлява. Докато отиваха към Дорсодуро, една от по-тихите части на града, далеч от тълпите туристи, Клеъри реши, че тази нощ на всяка цена ще научи нещо. Нещо, което да си струва да съобщи на Саймън.

Джейс здраво я държеше за ръка, докато прекосяваха последния мост и вървяха по уличката, която ги изведе на голям площад до канал с размерите на истинска река. От дясната им страна се издигаше базилика с куполовиден покрив. От другата страна на канала градът озаряваше вечерта и хвърляше лъчите си върху водата, която се полюшваше и блещукаше под тях. Ръцете на Клеъри я сърбяха за въглен и моливи, копнееше да нарисува гаснещата светлина в небето, потъмняващата вода, неравните очертания на сградите и бавно избледняващите им отражения в канала. Всичко сякаш бе окъпано в стоманен лазур. Някъде в далечината биеха църковни камбани.

Тя стисна още по-здраво ръката на Джейс. Чувстваше се откъсната от всичко в живота си по начин, който не бе усетила дори в Идрис. Също като Аликанте, Венеция като че бе извън времето, извадена от миналото, сякаш Клеъри се бе озовала в картина или пък в страниците на книга. Но освен това бе и реално място — израснала бе, знаейки за него й мечтаейки някой ден да го посети. Хвърли кос поглед на Джейс, който съзерцаваше канала. Стоманеносинята светлина падаше и върху него, потъмнявайки очите му, сенките под скулите, очертанията на устните му. Усетил погледа й, той се обърна и й се усмихна.

Двамата заобиколиха църквата, слязоха по няколко покрити с мъх стъпала и поеха по уличка покрай канала. Навсякъде миришеше на вода и мокри камъни, влага и старост. Небето над главите им бързо потъмняваше. Изведнъж нещо се раздвижи в канала, само на няколко крачки от Клеъри. Разнесе се плясък и тя се обърна тъкмо навреме, за да види как една зеленокоса жена се показва от водата и й се усмихва широко; беше красива, ала имаше зъби като на акула и жълти рибешки очи. В косата й бяха сплетени перли. Миг по-късно тя изчезна под водата, без да остави дори вълничка след себе си.