Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Защо обсъждаме призоваването на ангели? — попита Саймън, докато се настаняваше в края на дългата маса.

— Изабел и Джослин отидоха да се видят с Железните сестри — обясни Алек. — За да се опитат да открият оръжие, което бихме могли да използваме срещу Себастиан, без да нараним Джейс.

— Но то не съществува, така ли?

— Не и на този свят — отвърна Изабел. — Но може да е по силите на някое райско оръжие… или пък на оръжие с могъща демонична енергия. Тъкмо обсъждахме първата възможност.

— Да призовете ангел и да му поискате оръжие?

— Случвало се е и преди — каза Магнус. — Разиел дал Меча на смъртните на Джонатан, ловеца на сенки. А според древните истории, в нощта преди битката за Иерихон един ангел се явил пред Исус Навиев и му дал меч.

— Хм — подхвърли Саймън. — Пък аз си мислех, че ангелите са по мира, не по оръжията. Магнус изсумтя.

— Ангелите не са просто пратеници. Те са и воини. За Михаил се говори, че разгромил цели армии. Освен това ангелите не се славят с търпение. Особено към човешката изменчивост. Всеки, опитвал се да призове Разиел без помощта на Реликвите, най-вероятно е бил поразяван на място. По-лесно е да бъде повикан демон. Те са далеч по-многобройни и доста от тях не са особено могъщи. Разбира се, един слаб демон надали би бил от кой знае каква полза…

— Не може да призовем демон — ужасено го прекъсна Джослин. — Клейвът…

— Мислех, че от години не те е грижа какво мисли Клейвът за теб — каза Магнус.

— Не става дума единствено за мен. Ами вие? Люк. Дъщеря ми. Ако Клейвът узнае…

— Е, те няма да узнаят, нали така? — В обикновено кроткия глас на Алек сега се долавяха корави нотки. — Освен ако ти не им кажеш

Джослин премести поглед от неподвижното лице на Изабел към въпросителното изражение на Магнус и най-сетне — към упоритите сини очи на Алек.

— Вие сериозно го обмисляте? Да призовете демон?

— Е, не кой да е демон — отвърна Магнус. — Азазел.

В очите на Джослин лумна огън.

— Азазел? — Тя обходи лицата им с поглед, сякаш търсеше подкрепа, но Изи и Алек се взираха в чашите си, а Саймън просто сви рамене.

— Нямам представа кой е Азазел — обясни той. — Не беше ли котаракът от „Смърфовете”? Обърна се към останалите, ала в отговор Изабел вдигна поглед и извъртя очи.

Клеъри? — повика я той мислено.

В гласа й, отекнал начаса в съзнанието му, се прокрадваше тревога.

Какво има? Станало ли е нещо? Да не би майка ми да откри, че ме няма?

Още не е. Азазел котаракът от „Смърфовете” ли беше?

Последва дълга пауза.

Това е Азраел, Саймън. И повече никакво използване на пръстените за въпроси относно смърфовете.

И тя изчезна. Саймън вдигна очи от ръката си и видя, че Магнус го наблюдава изпитателно.

— Не е котка, Силвестър — заяви той. — А Велик демон. Пълководец в Ада и ковач на оръжия. Някога бил ангел, който научил хората как да правят оръжия — дотогава единствено ангелите притежавали това познание. Именно по тази причина бил низвергнат и сега е демон. „Но земята бе осквернена от нечестивите съвети на Азазел. И той трябва да отговаря за всичките престъпления.”

Алек го погледна изумено.

— Откъде знаеш всичко това?

— С него сме стари приятели — обясни Магнус, но при вида на израженията им въздъхна.

— Е, всъщност не сме. Но това го пише в Книгата на Енох*.

* Апокрифен текст от Стария Завет. — Бел. прев.

— Струва ми се опасно — намръщи се Алек. — Звучи ми така, сякаш той е над Великите демони. Нещо като Лилит.

— За щастие, вече е окован — каза Магнус. — Ако го призовещ духът му ще ти се яви, но тленната му форма ще си остане прикована към зъберите на Дудаел.

— Към зъберите на… О, все тая — заяви Изабел, навивайки дългата си коса на кок. — Той е демонът на оръжията. Чудесно. Аз казвам да опитаме.

— Не мога да повярвам, че изобщо го обсъждаме — каза Джослин. — От деянията на съпруга ми с очите си видях до какво може да доведе призоваването на демони. Клеъри… — Тук тя млъкна, сякаш усетила погледа на Саймън върху себе си, и се обърна към него. — Саймън, мислиш ли, че Клеъри вече е будна? Оставихме я да се наспи, но вече е почти единайсет.

Саймън се поколеба.

— Не знам. — Това, убеждаваше сам себе си той, беше вярно. Където и да се намираше Клеъри, възможно бе да спи. Макар че току— що бе разговарял с нея.

Джослин изглеждаше объркана.

— Но нали беше в стаята при нея?

— Не. Бях в… — Той не довърши, давайки си сметка за капана, в който сам бе паднал. В апартамента имаше три стаи за гости. Джослин се бе настанила в една от тях, Клеъри — в другата. Което очевидно означаваше, че той трябва да бе преношувал в третата, заедно с…