Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Изабел? — повдигна вежди Алек. — Спал си в стаята на Изабел?

Изабел махна с ръка.

— Няма защо да ми се правиш на голям брат. Нищо не се случи. Разбира се — добави тя, когато Алек видимо се отпусна, — аз бях потънала в толкова дълбок пиянски сън, че той може да е сторил с мен каквото си поиска, без изобщо да се събудя.

— О, я стига — каза Саймън. — Единственото, което направих, бе да ти разкажа целия сюжет на „Междузвездни войни”.

— Мисля, че не си спомням абсолютно нищо — заяви Изабел и си взе бисквита от чинията на масата.

— Така ли? Кой е най-добрият приятел на Люк Скайуокър от детските му години?

— Бигз Дарклайтър — без колебание отвърна Изабел, а после удари по масата с длан. — Хей, това не беше честно! — Въпреки това му се усмихна широко над бисквитата си.

— А — обади се Магнус. — Любовта на социално непохватните. Тя си има своята красота, макар да е предмет на присмех от страна на по-изтънчените от нас.

— Достатъчно. — Джослин се изправи. — Отивам за Клеъри. Ако смятате да призовавате демон, не искам да присъстваме нито аз, нито дъщеря ми.

И тя се отправи към коридора. Саймън й препречи пътя.

— Не можеш да го направиш.

Джослин го погледна решително.

— Знам, че ще ми кажеш как този апартамент е най-безопасното място за нас, Саймън, но ако ще се призовава демон, аз просто…

— Не е това. — Саймън си пое дълбоко дъх, но то не му помогна, тъй като в кръвта му вече нямаше никакъв кислород. Усещаше, че лекичко му призлява. — Не можеш да я събудищ защото… защото нея я няма.

Някогашната стая на Джордан в къщата на Претор Лупус изглеждаше досущ като която и да е стая, в което и да е студентско общежитие. Имаше две легла с железни рамки, всяко от тях — долепено до различна стена. През прозореца, който ги делеше, се виждаха зелените морави, ширнали се три етажа под тях. Половината на Джордан беше сравнително гола — той като че ли бе взел по-голямата част от снимките и книгите си в Манхатън, макар че на стената все още висяха няколко пейзажа (плажове и океана), а в ъгъла беше подпряна дъска за сърф. Мая усети как по тялото й пробяга тръпка при вида на снимката в златна рамка върху нощното шкафче — тя и Джордан в Оушьн Сити, с крайбрежната алея и плажа зад тях.

Джордан премести поглед от снимката към Мая и се изчерви. Пусна раницата си върху леглото и си свали якето с гръб към Мая.

— Кога ще се върне съквартирантът ти? — попита тя в неочаквано неловката тишина. Не беше сигурна защо и двамата са смутени. Не беше така, докато пътуваха насам, ала сега, когато бяха в стаята на Джордан, годините, през които не си бяха говорили, сякаш се бяха настанили между тях и ги разделяха.

— Кой знае? Ник е на мисия, а те са опасни. Може и изобщо да не се върне. — В гласа на Джордан се долавяше примирение. — Защо не полегнеш за малко? — предложи, докато мяташе якето си на един стол. — Аз ще си взема душ.

И той тръгна към банята, която, с облекчение установи Мая, беше свързана със стаята. Последното, от което се нуждаеше в момента, беше обща баня в дъното на коридора.

— Джордан… — започна, ала той вече бе затворил вратата зад гърба си.

До ушите й достигна звук от течаща вода и като въздъхна, тя си събу обувките и се изтегна върху леглото на отсъстващия Ник. Одеялото беше на тъмносиньо каре и миришеше на борови шишарки. Мая вдигна поглед и видя, че таванът е облепен със снимки, от които й се усмихваше все същото русокосо, около седемнайсетгодишно момче. Ник, предположи тя. Изглеждаше щастлив. Дали и Джордан е бил щастлив тук, в дома на Претор Лупус?

Мая се пресегна и обърна към себе си снимката, на която бяха те двамата. Беше направена преди години, когато Джордан все още бе кльощав, с големи лешникови очи, които изпъкваха върху слабото му лице. Загорели от слънцето, те се прегръщаха и изглеждаха щастливи. Летните лъчи не само бяха потъмнили кожата им, но и бяха изсветлили кичури в косата на Мая; Джордан беше полуобърнат към нея, сякаш се канеше да й каже нещо или пък да я целуне. Тя не можеше да си спомни кое от двете. Вече не.

Замисли се за момчето, върху чието легло седеше и което може би никога нямаше да се върне. Замисли се за Люк, който бавно умираше, за Аларик и Гретел, и Жюстин, и Тео, и всички други от глутницата й, които бяха изгубили живота си във войната срещу Валънтайн. Замисли се за Макс и за Джейс — двете момчета на Лайтууд, изгубени завинаги… защото дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще успеят да си върнат Джейс. И накрая се замисли за Даниел, брата, за когото никога не бе скърбила, и за своя изненада усети как очите й се изпълниха със сълзи.