Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Това е специалната ми магическа сила. Да ти чета мислите, когато вземат мръснишки обрат.

— Значи — в около деветдесет и пет процента от времето.

Клеъри изви глава назад, за да го погледне в лицето.

— Деветдесет и пет процента? И за какво си мислиш през останалите пет?

— О, нищо особено — демони, които бих могъл да убия, руни, които трябва да науча, хора, които са ме издразнили наскоро, хора, които са ме издразнили не толкова наскоро, патици.

— Патици?

Джейс махна с ръка.

— Както и да е. Я виж това.

Той я улови за раменете и нежно я завъртя, така че сега и двамата гледаха в една посока. Миг по-късно (как точно, Клеъри нямаше никаква представа) стените около тях сякаш се стопиха и тя стъпи на калдъръмена уличка. Ахна, но когато се обърна, зад себе си видя единствено стара каменна сграда, от която високо над нея гледаха прозорци. Редици от подобни къщи се издигаха покрай канала, до който стояха Джейс и Клеъри. Ако извиеше глава наляво, Клеъри можеше да зърне как каналът се влива в друг, още по-широк канал, около който се издигаха величествени сгради. Въздухът бе пропит с миризма на вода и камъни.

— Готино, а? — гордо се обади Джейс.

Клеъри се обърна и го погледна.

— Патици? — повтори тя.

Усмивка подръпна крайчетата на устните му.

— Мразя патици. Не знам защо, но винаги съм ги мразел.

Когато Мая и Джордан пристигнаха в централата на Претор Лупус, утрото вече бе настъпило. Подскачайки и дрънчейки, пикапът се носеше по дългата бяла алея, лъкатушеща през грижливо поддържаните морави пред внушителната къща, която се издигаше в далечината като нос на кораб. Зад нея Мая видя редици от дървета, а зад тях — сините води на пролива Лонг Айлънд.

— Тук ли си се обучавал? — попита тя. — Това място е невероятно!

— Не оставяй външният вид да те подведе — отвърна Джордан с усмивка. — Това си е казарма и то от най-строгите.

Мая му хвърли кос поглед. Все още се усмихваше. Май изобщо не бе престанал да се усмихва, откакто тя го бе целунала на плажа. Част от нея имаше чувството, че някаква ръка я бе пренесла обратно в миналото й, когато обичаше Джордан по-силно, отколкото вярваше, че е възможно; на друга част обаче й се струваше, че е била повлечена от течение и се бе събудила в напълно непознато място, далеч от досегашния й живот и топлината на глутницата.

Беше много странно. Не по лош начин, помисли си. Просто… странно.

Джордан най-сетне спря пред къщата, която, както видя Мая най-сетне, бе построена от блокове златни камъни с жълтеникавокафявия цвят на вълча козина. Масивно каменно стълбище отвеждаше до двукрила черна врата. В средата на кръгообразната алея за коли се издигаше внушителен слънчев часовник, който показваше седем часа сутринта. По ръба на каменното му лице бяха вдълбани думи: ОТБЕЛЯЗВАМ ЕДИНСТВЕНО ЧАСОВЕТЕ, КОИТО ГРЕЯТ.

Мая скочи от колата в същия миг, в който входната врата се отвори и се разнесе глас:

— Претор Кайл!

Джордан и Мая погледнаха натам. По стълбите слизаше мъж на средна възраст, облечен в тъмносив костюм. В русата му коса се забелязваха посивяващи кичури. Джордан придаде на лицето си напълно безизразен вид и се обърна към него:

— Претор Скот. Това е Мая Робърте от глутницата Гароуей. Мая, това е претор Скот. Може да се каже, че той ръководи Претор Лупус.

— От деветнайсети век насам организацията винаги се е ръководила от член на семейство Скот — каза мъжът и хвърли поглед към Мая, която наведе глава в знак на подчинение. — Джордан, трябва да призная, че не очаквахме да те видим отново толкова скоро. Положението с дневния вампир в Манхатън…

— Е под контрол — побърза да го увери Джордан. — Не затова сме тук. Става въпрос за нещо съвсем различно.

Претор Скот повдигна вежди.

— Ето че събуди любопитството ми.

— Доста е спешно — намеси се Мая. — Люк Еароуей, водачът на нашата глутница…

Острият поглед на претор Скот я накара да замълчи. Макар да нямаше своя глутница, той беше алфа — в това държанието му не оставяше никакво съмнение. Очите под гъстите му вежди бяха сивозелени, около врата му, под яката на ризата, проблясваше бронзовият преторски медальон, с отпечатъка от вълча лапа върху него.

— Претор Лупус сам решава кое е спешно и кое не — заяви той. — И освен това не сме хотел, отворен за неканени гости. Джордан рискува като те доведе тук и много добре го знае. Ако не беше един от най-обегцаващите ни възпитаници, като нищо щях да отпратя и двама ви.

Джордан пъхна палци под колана на дънките си и сведе поглед към земята. Миг по-късно претор Скот сложи ръка на рамото му.