Касандра Клеър - Град на изгубени души

Разнеслият се шепот накара Изабел да откъсне очи от пода и да вдигне поглед. В една от гладките бели стени се бе появила сянка, която постепенно ставаше все по-ясна и по-близка. Изведнъж част от стената се плъзна настрани и една жена пристъпи към тях.

Беше облечена в дълга, широка бяла роба, пристегната около китките и под гърдите със сребристобяла лента — демонска струна. Лицето й бе едновременно младежки гладко и древно. Би могла да бъде на всякаква възраст. Дългата й тъмна коса падаше на тежка плитка върху гърба й. Върху слепоочията и около очите й (оранжеви, като лумнали пламъци) бе татуирана маска от сложни заврънкулки.

— Кой търси Железните сестри? — разнесе се гласът й. — Кажете имената си.

Изабел погледна към Джослин, която й даде знак да проговори първа. Тя се прокашля.

— Аз съм Изабел Лайтууд, а това е Джослин Фр… Феърчайлд. Дойдохме да ви помолим за помощ.

— Джослин Моргенстърн — поправи я жената. — Може и да се родена Феърчайлд, ала съвсем не е така лесно да изтриеш покварата на Валънтайн от миналото си. Нима не обърна гръб на Клейва?

— Вярно е — каза Джослин. — Аз съм изгнаница. Но Изабел е дъщеря на Клейва. Майка й…

— Ръководи нюйоркския Институт. Тук може и да сме откъснати от света, ала ние също имаме своите източници на информация. Не съм глупачка. Казвам се сестра Клеопа и съм Съзидателна. Оформям адамаса, за да могат другите сестри да го ваят. Познавам камшика, който така ловко си увила около китката си. — При тези думи тя посочи Изабел. — Що се отнася до дрънкулката около гърлото ти…

— След като знаете толкова много — намеси се Джослин, докато Изабел вдигаше ръка към рубина на врата си, — знаете ли и защо сме тук? Защо сме дошли при вас?

Сестра Клеопа притвори очи и по устните й бавно се разля усмивка.

— За разлика от немите ни братя, тук в Крепостта не можем да четем мисли. Ето защо трябва да се уповаваме на мрежа от информация, по-голямата част от която е наистина достоверна. Предполагам, че посещението ви има нещо общо със ситуацията на Джейс Лайтууд, тъй като сестра му е тук… и с твоя син, Джонатан Моргенстърн.

— Изправени сме пред сложен проблем — каза Джослин. — Джонатан Моргенстърн крои планове срещу Клейва, също като баща си. Ето защо Клейвът му издаде смъртна присъда.

Ала Джейс — Джонатан Лайтууд — се радва на силната обич на семейството си, което не е извършило никакво престъпление, както и на обичта на дъщеря ми. Проблемът е, че сега Джейс и Джонатан са свързани от древна кръвна магия.

— Кръвна магия? Каква кръвна магия?

Джослин извади сгънатите бележки на Магнус от джоба си и ги подаде на Клеопа, която ги разгледа много внимателно с пронизващите си огнени очи. Изабел неволно се сепна при вида на дългите й пръсти — не изящно, а гротескно дълги, сякаш костите им бяха разтегнати, така че сега приличаха на паешки крака. Ноктите й бяха изпилени, а на заострените им връхчета имаше златно— сребърна сплав.

Клеопа поклати глава.

— Сестрите нямат нищо общо с кръвните магии.

За миг огненият цвят на очите й сякаш стана по-наситен, а после потъмня; миг по-късно зад прозрачната повърхност на стената се появи още една сянка. Този път Изабел гледаше по-внимателно, докато новата фигура се присъединяваше към тях — беше като да види как някой изниква от облак бяла мъгла.

— Сестро Долорес — каза Клеопа и подаде бележките на Магнус на новодошлата сестра, която доста приличаше на нея — същата висока, стройна фигура, същата бяла роба, същата дълга коса, макар тази на сестра Долорес да бе сива, а двете й плитки да бяха вързани със златна нишка. Въпреки посребрялата коса, по нейното лице също нямаше бръчки, а очите й с цвят на огън бяха ясни. — Можеш ли да разбереш нещо от това?

Долорес хвърли бърз поглед на листата.

— Магия за обвързване — заяви тя. — Доста подобна на нашия ритуал по създаване на парабатаи. Само че в този случай връзката е демонична.

— Какво я прави демонична? — поиска да узнае Изабел. — След като заклинанието за парабатаи е безвредно…

— Но дали наистина е? — каза Клеопа, ала Долорес я накара да замълчи с поглед.

— Ритуалът за създаване на парабатаи свързва двама души, но техните воли си остават свободни — обясни Долорес. — Тази магия също свързва двама души, но така че единият да е подвластен на другия. Подчиненият вярва в онова, в което и доминиращият; иска същото, което и доминиращият. На практика това заклинание отнема свободната воля на подчинения партньор и точно затова е демонично. Защото именно свободната воля ни прави небесни създания.