Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ами ако я придружавам?

Себастиан го изгледа продължително изпод сбърчени вежди. Лицето му бе придобило преценяващо изражение — очевидно решаваше какво точно да позволи на Джейс, даде си сметка Клеъри. Опитваше се да претегли колко да отпусне каишката, на която държеше „брат” си.

— Добре — заяви той най-сетне, с глас, преливащ от снизхождение. — Ако ти си с нея, може.

Клеъри сведе поглед към чашата си с вино. Чу как Джейс му отговори тихичко, но не бе в състояние да го погледне. От мисълта за Джейс, комуто позволяваха да прави това или онова — на същия Джейс, който винаги правеше каквото си поиска — й се повдигаше. Искаше й се да скочи и разбие винената бутилка в главата на Себастиан, ала знаеше, че е невъзможно. „Порежеш ли единия, проливаш кръвта и на другия.”

— Харесва ли ти виното? — Себастиан дори не се опитваше да скрие развеселения си тон. Клеъри пресуши чашата си, макар че горчивият вкус я задави.

— Прекрасно е.

Мястото, в което Изабел се озова, бе като от друга планета. Наситенозелена равнина се разстилаше пред нея под прихлупено сиво— черно небе. Изабел вдигна качулката на униформата си и надникна очарована. Никога досега не бе виждала небето да надвисва толкова внушително над такава огромна равнина, която блещукаше като осеяна със скъпоценни камъни и имаше цвят на мъх. Направи крачка напред и осъзна, че това наистина беше мъх, избуял около и върху черните камъни, осеяли земята с цвят на въглен.

— Вулканична равнина. — Джослин стоеше до Изабел, а вятърът вадеше червеникаво— златисти кичури от стегнатия й кок. Толкова приличаше на Клеъри, че бе направо плашещо.

— Някога това са били корита, в които е текла лава. Най-вероятно цялата местност е вулканична в една или друга степен. Тъй като работят с адамас, сестрите се нуждаят от невероятна горещина за своите ковашки пещи.

— В такъв случай човек би очаквал да е малко по-топло — промърмори Изабел.

Джослин й хвърли суховат поглед и тръгна нанякъде. Изабел имаше чувството, че е избрала посоката напълно произволно, но въпреки това я последва.

— Понякога толкова приличаш на майка си, че чак се учудвам, Изабел.

— Ще го приема като комплимент. — Изабел присви очи — никой нямаше право да говори лошо за семейството й.

— Не го казах като обида.

Изабел не откъсваше поглед от хоризонта, където тъмното небе се сливаше с блестящо зелената земя.

— Колко добре си познавала родителите ми?

Джослин й хвърли кос поглед.

— Достатъчно добре, докато бяхме заедно в Идрис. След това не ги бях виждала дълги години, до съвсем наскоро.

— Познаваше ли ги, когато са се оженили?

Пътят, който Джослин бе избрала, започна да се изкачва, така че отговорът й бе леко запъхтян.

— Да.

— Бяха ли… влюбени?

Джослин се закова на място и се обърна да я погледне.

— Изабел, за какво става дума?

— Любов? — отвърна Изабел след моментна пауза.

— Не знам защо смяташ, че съм специалист в тази област.

— Е, нали през целия му живот си успяла да държиш Люк до себе си, без да му дадеш категоричен отговор, преди най-сетне да приемеш да се омъжиш за него. Това е впечатляващо. Ще ми се и аз да имах такава власт над някой мъж.

— Ти също я имаш— отвърна Джослин. — Такава власт, имам предвид. А и то не е нещо, за което си струва да мечтаеш. — Тя прокара пръсти през косата си и Изабел почувства мимолетен шок. Колкото и голяма да бе приликата на Джослин с дъщеря й, дългите й, тънки ръце, изящни и гъвкави, бяха досущ като тези на Себастиан. Изабел съвсем ясно си спомняше как бе отсякла една от тях в онази долина в Идрис, как камшикът й се бе впил в кожата му, прорязвайки и плът, и кости. — Родителите ти не са съвършени, Изабел, но кой на този свят е? Те са сложни личности. И току— що изгубиха едно от децата си. Така че ако говориш за това, че баща ти остана в Идрис…

— Баща ми изневери на майка ми — избъбри Изабел на един дъх и едва не закри устата си с ръка. Беше го пазила в тайна години наред и да го изрече на глас пред Джослин й се струваше предателство, въпреки всичко.

Лицето на Джослин се промени — сега по него се четеше съчувствие.

— Знам.

Изабел рязко си пое дъх.

— Всички ли знаят?

Джослин поклати глава.

— Не. Само няколко души. Аз… аз бях в позиция, която ми позволи да науча. Не мога да ти кажа повече от това.

— Коя е тя? — настоя Изабел. — С кого е изневерил на майка ми?

— Не е някой, когото познаващ Изабел…

— Не знаеш кого познавам! — повиши глас Изабел. — И престани да изричаш името ми по този начин, сякаш съм малко дете.