Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Е, това място твое ли е?

— Беше на баща ни — отвърна Себастиан и остави бутилката на масата. — На Валънтайн.

То се движи между световете — нашия и другите. Той го използваше и като убежище, и като начин да пътува. На няколко пъти доведе и мен и ми показа как да влизам и излизам и как да го накарам да се мести.

— Няма входна врата.

— Има, стига да знаеш как да я откриеш— обясни Себастиан. — Татко беше страшно изобретателен с това място.

Клеъри погледна към Джейс, който поклати глава.

— Никога не ми я е показвал. Аз също не бих предположил, че изобщо има врата.

— Има много… ергенско излъчване — каза Клеъри. — Никога не съм си представяла, че Валънтайн…

— Би могъл да притежава телевизор с плосък екран? — Джейс се ухили насреща й. — Не че хваща някакви канали. Но можеш да гледаш БУО— та. В имението имахме стара кутия за лед, захранвана с магическа светлина. Тук имаме свръхмодерен хладилник.

— То е заради Джослин — поясни Себастиан.

Клеъри вдигна глава.

— Какво?

— Цялото това модерно обзавеждане. Уредите. Както и дрехите. Като например блузата, която носиш. Били са за майка ни. В случай че реши да се върне. — Тъмните очи на Себастиан срещнаха тези на Клеъри и тя усети, че мъничко й прилошава. „Това е брат ми и говорим за родителите ни”. Зави й се свят — случваха се твърде много неща, твърде бързо, за да може да ги възприеме. Никога не бе имала време да мисли за Себастиан като за своя жив брат, дишащ същия въздух като нея. Докато разбере кой е в действителност, той вече бе мъртъв.

— Съжалявам, ако е малко странно — извинително се обади Джейс и посочи блузата й. — Може да ти купим други дрехи.

Клеъри лекичко докосна ръкава. Платът беше гладък и деликатен, видимо скъп. Е, това обясняваше защо всичко бе в размер, близък до нейния и в цветове, които й отиваха. Нали изглеждаше точно като майка си.

Пое си дълбоко дъх.

— Няма проблем. Просто… Какво точно правите? Пътувате в този апартамент и…

— Опознаваме света? — безгрижно довърши Джейс. — Не е чак толкова лошо.

— Но не може да го правите до безкрай.

Себастиан не бе хапнал почти нищо, но за сметка на това бе пресушил две чаши вино. Сега пиеше третата и очите му блестяха.

— И защо не? — попита той.

— Ами защото… защото Клейвът ви търси и не може вечно да бягате и да се криете… — Гласът на Клеъри заглъхна, докато тя местеше очи между двамата. Те си размениха погледи… погледи на двама души, които единствени знаят нещо. Поглед, какъвто Джейс много отдавна не си бе разменял с другиго пред нея.

Себастиан проговори меко и бавно:

— Въпрос ли задаваш или отбелязваш факт?

— Тя има право да знае плановете ни — каза Джейс. — Дойде тук, знаейки, че не може да се върне.

— Забележителна проява на вяра. — Себастиан прокара пръст по ръба на чашата си. Клеъри бе виждала съвсем същия жест у Валънтайн. — В теб. Обича те и именно затова е тук. Нали?

— И какво ако е така? — попита Клеъри. Предполагаше, че би могла да се престори, че има и друга причина, но очите на Себастиан бяха тъмни и пронизващи и тя се съмняваше, че ще успее да го заблуди. — Имам доверие на Джейс.

— Но не и на мен — допълни Себастиан.

Клеъри подбра следващите си думи изключително внимателно.

— Ако Джейс ти се доверява, значи аз също искам да го сторя. Освен това си ми брат. Това би трябвало да има някакво значение. — Лъжата остави горчив вкус в устата й. — Но просто не те познавам достатъчно добре.

— Тогава може би няма да е лошо да отделиш малко време на това да ме опознаеш— заяви Себастиан. — И тогава ще ти разкажем за нашите планове.

Ще ти разкажем. Нашите планове. В мислите на Себастиан имаше само той и Джейс, но не и Джейс и Клеъри.

— Не ми харесва да я държим в неведение — възрази Джейс.

— Ще й кажем след една седмица. Какво значение има една седмица?

Джейс го изгледа.

— Преди две седмици ти беше мъртъв.

— Е, нали не предложих две седмици — каза Себастиан. — Това би било лудост.

Джейс погледна към Клеъри, а едното ъгълче на устните му подскочи.

— Готова съм да чакам, докато ми повярвате. — Клеъри знаеше, че това са правилните, разумни думи. Ала й бе противно да ги изрече. — Колкото дълго се наложи.

— Една седмица — отсече Джейс.

— Една седмица — съгласи се Себастиан. — Което означава, че ще стои тук, в апартамента. Никаква връзка с когото и да било. Никакво отключване на вратата за нея. Никакво излизане.

Джейс се облегна в стола си.