Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Не съм аз тази, която трябва да ти каже — отсече Джослин и отново пое напред.

Изабел забърза след нея, дори когато пътеката стана още по-стръмна — същинска зелена стена, издигаща се към буреносното небе.

— Имам право да знам. Те са ми родители. И ако не ми кажеш…

Тя спря и рязко си пое дъх. Бяха стигнали върха на билото и незнайно как пред тях бе изникнала крепост, като бързо разцъфващо цвете, избуяло от пръстта. Беше издялана от сребристобял адамас и отразяваше облаците. Кули с върхове от златно— сребърна сплав се възправяха към небето, обграждаше я висока стена от адамас, в която имаше една— единствена врата, направена от гигантски остриета, забити в земята под такъв ъгъл, че приличаха на чудовищна ножица.

— Елмазената цитадела — обяви Джослин.

— Благодаря — сопна се Изабел. — И сама се досетих.

Джослин издаде звук, който Изабел неведнъж бе чувала и от собствените си родители и който според нея означаваше „тийнейджъри” на езика на родителите. Джослин пое надолу по хълма и Изабел, на която й бе писнало да я догонва, избърза и я изпревари. Беше по-висока от майката на Клеъри и имаше по-дълги крака, така че не виждаше причина да я изчаква, след като Джослин държеше да се отнася с нея като с дете. Спусна се по склона, мачкайки мъха с ботушите си, мина между подобната на ножица врата…

И се вцепени. Намираше се върху малка скална издатина, а земята се губеше далеч под нея, в страховита пропаст, на дъното на която кипеше река от златисто— червена лава и обвиваше крепостта. От другата страна на пропастта, на разстояние, което дори един ловец на сенки не би могъл да прескочи, бе единственият видим вход към крепостта — падащ мост, който сега бе вдигнат.

— Някои неща — обади се Джослин до нея, — не са така прости, както изглеждат.

Изабел подскочи, а после я изгледа сърдито.

— Това не е най-подходящото място да се промъкнеш зад гърба на някого.

В отговор Джослин просто скръсти ръце на гърдите си и повдигна вежди.

— Ходж без съмнение те е научил какъв е правилният начин да се приближиш до Елмазената цитадела. В крайна сметка, тя е отворена за всички ловци на сенки, стига да са жени и да имат добра репутация в Клейва.

— Разбира се, че ме е научил — високомерно отговори Изабел, докато трескаво се опитваше да си спомни. Само онези, в чиито вени тече нефилимска кръв… Вдигна ръка и извади една от металните пръчици от косата си. Завъртя основата й и тя изщрака и се издължи в кама, върху чието острие имаше руна за безстрашие.

Изабел вдигна ръце над бездната.

— Igne probatur aurum— изрече тя и с помощта на камата поряза лявата си длан; болката бе светкавична и заслепяваща и от раната покапа кръв — рубинена струйка, която опръска пропастта под тях. Проблесна синя светлина, последвана от протяжно скърцане — мостът бавно се спускаше.

Изабел се усмихна и избърса камата в униформата си. Още едно завъртане и оръжието отново се превърна в метална пръчица, която тя пъхна обратно в косата си.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Джослин, докато гледаше падането на моста.

— Кое?

Онова, което каза току— що. Мотото на Железните сестри.

Мостът бе почти водоравен.

— Означава „Огънят изпитва златото”.

— Точно така — каза Джослин. — И нямат предвид само ковашки огнища и метал. Имат предвид, че трудностите изпитват силата на характера. В тежки времена, в мрачни времена някои хора блестят.

— Нима? — рече Изабел. — Е, на мен пък ми писна от тежки, мрачни времена. Може би не искам да блестя.

Мостът изтрещя пред краката им.

— Ако дори съвсем малко приличаш на майка си — заяви Джослин, — то ще се окаже по-силно от теб.

Алек вдигна нависоко рунически камък, насочвайки яркото сияние, струящо от ръката му, ту към един, ту към друг ъгъл на станцията на Общинския съвет. Подскочи стреснато, когато една мишка изцвърча и пробяга по прашния перон. Беше ловец на сенки и като такъв бе виждал не едно и две мрачни места, ала в изоставения въздух на тази станция имаше нещо, от което го полазваха тръпки.

А може би беше усетил вледеняващите пръсти на чувството за измяна, задето бе напуснал поста си на Статън Айлънд и се бе отправил към ферибота в мига, в който Магнус си бе тръгнал. Дори не се бе замислил какво върши, просто го бе направил, сякаш бе минал на автопилот. Сигурен бе, че ако побърза, ще успее да се прибере преди Изабел и Джослин да са се върнали, преди някой изобщо да е разбрал, че го е нямало.