Касандра Клеър - Град на изгубени души

Той повиши глас:

— Камила! Камила Белкор!

В отговор между стените отекна ефирен смях. Миг по-късно тя се появи на върха на стълбите, просто един силует — толкова силна бе магическата светлина в ръката му.

— Александър Лайтууд — каза тя. — Качи се тук горе.

Камила изчезна, а Алек, воден от магическата светлина, пое по стъпалата. Откри я там, където и преди — в преддверието на станцията. Беше облечена по модата на отминало време

— дълга кадифена рокля, пристегната в кръста, с яркочервени устни и грижливо оформени, високо вдигнати бялоруси къдрици. Алек се досещаше, че е красива, макар самият той да не бе най-добрият познавач на женската привлекателност, а и това, че я ненавиждаше, определено не помагаше.

— Какъв е този маскарад? — поиска да узнае.

Камила се усмихна. Кожата й бе много гладка и бяла, без тъмни линии — наскоро беше пила кръв.

— Маскен бал в града. Нахраних се чудесно. Защо си тук, Александър? Зажаднял си за интересен разговор?

Алек си помисли, че на негово място Джейс щеше да знае точно какво да й отговори — някоя хитра игра на думи или пък умело прикрита обида. Той обаче само прехапа устни и каза:

— Каза ми да се върна, ако се интересувам от онова, което ми предлагаш.

Камила прекара пръсти по облегалката на дивана, единствената мебел в помещението.

— И ти реши, че се интересуваш?

Алек кимна и тя се изкиска.

— Наясно ли си за какво ме молиш?

Сърцето на Алек биеше толкова силно, че той се зачуди дали Камила може да го чуе.

— Каза, че си в състояние да направиш Магнус смъртен. Като мен.

Пълните й устни се присвиха.

— Така беше. Трябва да призная, че се съмнявах в интереса ти. Тръгна си толкова безцеремонно.

— Не си играй с мен — заяви той. — Не искам това, което ми предлагащ чак толкова отчаяно.

— Лъжеш— нехайно подхвърли Камила. — Иначе не би бил тук. — Тя се плъзна по дивана, приближавайки се към него; очите й обхождаха изпитателно лицето му. — Така отблизо не приличаш на Уил толкова, колкото си мислех. Имаш същия цвят на кожата, ала формата на лицето ти е различна… линията на челюстта ти като че ли е по-безволева…

— Млъкни — прекъсна я той. Добре де, отговорът му може и да не беше остроумие на нивото на Джейс, но пак беше нещо. — Не ми се слуша за Уил.

— Много добре. — Камила се протегна лениво като котка. — Беше преди много години, когато двамата с Магнус бяхме любовници. Бяхме в леглото след една особено страстна вечер. — Тя видя как Алек потръпна и устните й се извиха в усмивка. — Нали знаеш как е с разговорите след секс. Човек разкрива слабостите си. Магнус ми разказа, че съществува магия, която би могла да лиши един магьосник от безсмъртието му.

— Тогава защо просто не открия каква е тя и не я направя? — Алек повиши глас, който заплашваше да му изневери. — За какво си ми ти?

— Първо, защото си ловец на сенки и нямаш никаква представа от заклинания — спокойно отвърна Камила. — И второ, защото ако го направищ Магнус ще разбере, че си бил ти. Ако аз го извърша, той ще реши, че съм го сторила, за да си отмъстя. От злоба. Мен не ме е грижа какво мисли Магнус. Същото обаче не може да се каже и за теб.

Алек я погледна изпитателно.

— И ще го направиш безвъзмездно?

Смехът на Камила бе като песента на звънчета.

— Разбира се, че не. Ти ще ми направиш услуга и аз ще ти се отплатя със същото. Така стават тези неща.

Алек толкова здраво стисна руническия камък в шепата си, че ръбовете се врязаха в дланта му.

— И каква услуга искаш от мен?

— Много е просто. Искам да убиеш Рафаел Сантяго.

Мостът, който се издигаше над пропастта около Елмазената цитадела, бе осеян с ножове. Те бяха забити с острието нагоре на различни разстояния, така че човек трябваше да се движи много бавно и внимателно да си подбира пътя. За Изабел това не беше никак трудно, но тя остана доста изненадана като видя с каква лекота се справя Джослин, която от петнайсет години не бе ловец на сенки.

Докато Изабел стигне до другия край на моста, руната й за ловкост бе избледняла, оставяйки едва забележима бяла следа върху кожата й. Джослин бе само на една крачка зад нея и колкото и да й се дразнеше понякога, Изабел изпита истинска благодарност за присъствието й, когато майката на Клеъри вдигна ръка и руническият камък в дланта й освети мястото.

Стените пред тях бяха издялани от сребристобял адамас, така че от тях сякаш струеше бледо сияние. Подът също бе от демонски камък, а в средата му, обграден от черен кръг, бе вдълбан символът на Железните сестри — сърце, пронизано от острие.